И тогава на фон Гайер мина през ума, че навярно плажът е бил същият и във времето, когато по него се е разхождал може би Аристотел. Мъката, която го притискаше, се удави в синевината и простора. Той се почувствува бодър и свеж като древен грък. Обзе го желание да остане завинаги тук. А после той видя моторната лодка с двамата немски моряци, която се връщаше в Кавала, и разбра веднага, че това, що изпитваше, бе само желание да избяга от горестното чувство за гибел, от тъгата и самотата си, от несигурната вяра в безсмъртието и превъзходството на немския дух.
Той искаше да избяга от приближаващия хаос, от лъжливото си примирение пред смъртта, от срама и смущението си на културен германец пред това, че една варварска шайка бе превърнала работливия и честен немски народ в палач на цяла Европа и че самият той работеше от двадесет години за тази шайка. Той искаше да избяга от Немския папиросен концерн, от Гестапото, от „Никотиана“, от Борис, от Кондоянис, от всичко, което така постепенно беше убило способността му да се радва на живота и така неусетно го бе превърнало в покорен слуга на шайката. Но той съзна почти отчаяно, че не можеше да избяга по никакъв начин. Той бе окован с веригите на миналото, с вековния дълг към старинната каста на прадедите си, която владееше горите, полята и замъците на Източна Прусия и която, по силата на необходимостта да живее, се беше съюзила с тъпата шайка от търгаши, която управляваше концерните. Не можеше да се откъсне той от този дълг и от всичко, което го свързваше с него и което обичаше със студената си и печална душа на средновековен рицар и разбойник.
Той слезе на плажа, а през това време моторната лодка, която ги бе докарала на острова и сега се връщаше в Кавала, изчезна в синята мъгла на хоризонта. Към благоуханието на борова смола и розмарин се примесваше йоденият дъх на водораслите. Той се съблече и скри дрехите си в един шубрак. После влезе много навътре в морето и плува около един час, като се пазеше да не докосва малахитовозелените тела на медузите и от време на време си почиваше на гръб. А когато излезе от водата, слънцето вече залязваше и върху канарите на плажа бяха дошли две момичета с начервени устни и един мъж с туристическа блуза на квадратчета и подковани обувки. Тримата го изгледаха любопитно, удивени от това, че един куц човек можеше да плува толкова продължително и добре.
Той тръгна обратно към селището пак по същата пътека между борове и маслинови дървета, зад които прозираше оранжевият фон на небето. Когато стигна върха с развалините, той се спря и запали цигара. Оттук се виждаше цялата околност на селището, без оная част от нея, която бе затулена от снишаващия се планински масив на острова. На самия връх стърчеха останките то венецианска или турска крепост, разрушавана и поправяна много пъти през вековете. Тя представляваше същият средновековен безпорядък от стени с бойници, от кули, блокхаузи и подземия като крепостта в Кавала. Варварската й грозота изпъкваше в потискащ контраст с олтара на един пан, издълбан върху мраморната скала на съседното възвишение, на което се намираха и останки от храма на Аполон.
Фон Гайер седна на един мраморен блок и се загледа в залеза. Островът приличаше на цветна симфония от прозрачни, изумруденозелени, теменужни и портокалени багри. Слънцето бе току-що залязло зад бреговете на Орфанския залив и оранжевата му светлина гаснеше бавно зад силуетите на далечни планини. В продължение на няколко минути морето приличаше на разтопена сплав от злато и сребро със светещи изумрудени ивици, а после доби стоманеносив цвят. Върху акварелната прозрачност на повърхността му, на небето и далечния хоризонт, се очертаха, като нанесени с тежки маслени бои, тъмнозелените борови гори, охрата на скалите и по-светлите ивици на плажовете. А над горите се издигаха мраморни зъбери, които сега, под червеникавото сияние на залеза, бяха добили розов оттенък. После неусетно всичко потъмня, превърна се в пепелни тонове и сенките на нощта погълнаха бавно острова.