— Ти видя ли тази случка? — хладно попита той.
— Видях я.
— Лъжеш!… — спокойно произнесе експертът. — Сега разбирам защо хората от селището не са те уважавали никога… Дори когато искаш да кажеш нещо вярно и справедливо, ти го превръщаш в преувеличена и глупава лъжа. А това е навик от времето, когато си лъгал и убеждавал хората да гласуват за Венизелос!… Тази история не се е случила тук, а в Порто Лагос. И Перикли е застрелян не от българите, а от германците, защото е пренасял с гемията си оръжие за партизаните… По този начин глупостта ти превръща Перикли от народен герой в лигав страхливец, който предлага жълтици, за да спаси кожата си.
Херакли трепна гузно, но отвореното му око гледаше все тъй налудничаво и дръзко.
— Защо лъжеш, че тази история се е случила тук? — попита експертът.
Паралитичната усмивка на гърка премина в гримаса на фалшиво достойнство.
— Защото е все едно къде се е случила!… — отговори той хрипливо. — Защото идваш при мене с пистолет… Дръжката му се подава от задния джоб на панталона ти.
— Не, не е за това — прекъсна го Костов. — Ти искаше да минеш за честен грък и затова измисли глупавата история с портовия комендант и жълтиците… Всички в Лимен знаят, че ти си искал да постъпиш на служба у немците, но те са ти отказали, защото отрепка като тебе не може да им върши работа. И затова не посмя да кажеш, че Перикли е пренасял оръжие за андартите и е застрелян от немците… Ти си само страхлив и подъл дърдорко като всички пияници, затрили живота си в кръчмите.
Херакли се усмихна цинично:
— А ти се опитваш да ме уплашиш и надприказваш… Но работата, за която си дошел, няма да стане.
— Коя работа? — попита Костов.
— Аз няма да ти дам Аликс.
— Кой ти каза, че съм дошел за Аликс?
— Никой!… — безсрамно отвърна гъркът. — Това се разбира от само себе си. Друго не би могло да те накара да дойдеш… Осите търсят млади цветчета, вълците агнета, а старците — пилешко месо… Но ти няма да изядеш детето толкова лесно.
Окото на Херакли светна тъжно и злобно, като око на хиена, измъчена от глад.
— Защо си довел тия хора? — попита той внезапно.
— За да видят с каква воняща дрипа имам работа.
— Но ти си още по-мръсна дрипа!… — В окото на Херакли се появи саркастичен пламък. — Защото си изхабен и стар, а налиташ върху деца.
Костов не отговори. Това стоеше под достойнството му. Но в настъпилата пауза той съзна, че гъркът беше измъчен от нетърпение.
— Какво дрънка? — попита Бимби.
— Приказва гадости.
— Изглежда, че вашата филантропия не вдъхва доверие никому — каза Ирина.
— Той иска да изнуди от мене пари… Но аз не разполагам вече с големи суми.
— Ще ви услужа с колкото искате — предложи Ирина.
— Няма нужда — отговори експертът. — Този човек е влечуго и аз ще го накарам да отстъпи.
По моравото лице на Херакли премина тревога от тихия разговор, който чужденците водеха на български. Костов се изправи внезапно.
— Аз исках да спася детето от живота, който води при тебе — произнесе той на гръцки.
Херакли отново се ухили цинично.
— Трябва да помислиш и за мене. Аз съм му настойник.
— Тъкмо затова бях дошел.
— Тогава седни да поговорим като мъже.
— С тебе не може да се говори повече… Окото ти не вижда нищо добро; а устата ти бълва само гадости… Оставям детето на твоята съвест.
Върху лицето на Костов се появи равнодушна хладина на човек, който тридесет години бе купувал и продавал тютюн. Херакли забеляза това и гърдите му се свиха от злоба и отчаяние. В пристанището не можеше да се намери никаква работа. От три дни той не бе слагал троха в устата си, а всяка фибра на тялото му жадуваше за ракия… Само ракия искаше той, не дори хляб!… Без ракия денят и нощта се сливаха в кошмарен пристъп на мъчителна неврастения, през който едва устояваше на желанието да се обеси. Лицето му се изкриви от мъка при спомена за нощните часове, когато звездите трепкаха хладно, а тишината и гладът правеха жаждата му за ракия непоносима… Само ракия, само ракия искаше той!… Но щастливият случай да продаде Аликс — какво друго не бе продал той — се отдалечи, а заедно с него изчезна и миражът на десетки стъкла ракия, от която щеше да пие ден и нощ, за да забрави спазмата на мръсния си пропаднал живот.
— Господине!… — изхриптя той. — Седнете да поговорим!…