— Не — рече експертът. — Аз си заминавам… А детето ще прибереш от Кристало.
— Господине!… Седнете!…
Сега Херакли се молеше, пълзеше като охлюв, но експертът го гледаше хладно. Маската постигна ефекта си, рутината на търгаша бе победила слабите нерви на изнудвача. Но Костов изпита угризение, сякаш бедната и мъничка Аликс не трябваше да се придобива като добре спазарена партида тютюн.
— Господине!… — продължаваше да скимти Херакли. — Товар ще падне от съвестта ми, ако се погрижите за детето… Доволен съм от съвсем малка сума… колкото да преживея още няколко месеца…
А Костов му рече:
— Ела утре в общината да дадеш съгласието си писмено. Фон Гайер се прибра в селището късно след залеза, потиснат и мрачен. В гостилничката при кея той не завари нито Ирина, нито Костов, а само една голяма и шумна компания от български туристи, дошли с моторната гемия, която обслужваше през ден рейса между Тасос и Кавала. Аристидес му каза, че госпожата и господинът още не бяха идвали, и го попита дали не иска да вечеря. Фон Гайер реши да почака малко и си заръча гръцка ракия, а докато я пиеше бавно, при масата му дойде един немски подофицер с униформена риза и къси панталонки. Подофицерът бе млад човек с невесело лице. Носеше кокалени очила, а кожата му беше добила канелен цвят от атебрина и субтропичното слънце.
— Извинете!… — рече той. — Запасен майор фрайхер фон Гайер?
— Да — отговори бившият летец.
— Документите, ако обичате — учтиво помоли подофицерът.
Фон Гайер извади открития лист от щаба на Фришмут, с който се движеше без формалности навсякъде в Беломорието. Подофицерът го прочете внимателно, след това го сгъна акуратно и върна обратно.
— Аз съм свързочник от немската противовъздушна станция тук — обясни той. — Днес получихме нареждане от щаба на дивизията да ви предупредим, че е желателно да се приберете в Кавала. Положението е станало отново натегнато.
— Кой е дал това нареждане?
— Майор Франк, адютантът на генерал Фришмут. Моторницата ще дойде утре.
— Благодаря — каза фон Гайер. — Ще пиете ли една ракия?
Върху тънките устни на подофицера трепна усмивка на съжаление. Той отказа, защото трябваше да се прибере веднага. Преди малко бе получена заповед за демонтиране на станцията.
— В планинския масив на острова се е появил голям отряд от червени андарти — каза той.
— Но тук има цяла пехотна дружина от българи!… — произнесе фон Гайер.
— Ние не можем да разчитаме на нея.
— Защо?
— Изглежда, че между нас и българите има търкане… Вчера в Халкидика е била нападната една немска батарея. Войниците от съседната българска част са отказали да се притекат на помощ… В София има ново правителство, знаете ли?
— Не — потиснато отговори фон Гайер.
— Съобщиха по радиото.
— Кои са новите министри?
— Не мога да ви кажа… Трудно запомням български имена.
Настъпи мълчание, в което долетя сподавен шум от самолетни мотори. Някъде далеч в тихата нощ летяха десетки, стотици самолети, носещи смъртоносен товар на север. Бученето на моторите им идеше равномерно, невъзмутимо, зловещо, наситено със суровата механична жестокост на бездушните машини.
— Изглежда, че положението е лошо — каза подофицерът.
— Да — потвърди фон Гайер. — Много лошо.
Двамата мъже се погледнаха мълчаливо, сякаш съзнаваха най-после безумието, в което управляващата шайка на концерните бе хвърлила немския народ. Те мислеха почти едновременно: „Загинаха цветът на нашата младеж, постиженията на нашите учени, трудът и чудното майсторство на милионите ни работници… Ние ще бъдем победени, след като разрушавахме градове и убивахме хора по цяла Европа… Какво ни чака сега?“ Но никой от двамата не посмя да каже това на другия, защото между тях стоеше недоверието и призракът на Гестапото.
— Лека нощ, господин майор — каза подофицерът.
— Лека нощ — глухо отвърна бившият летец.
А после той видя как подофицерът тикна по навик кобура на револвера си малко напред, така че, ако го нападнеха из засада в тъмнината, да може да извади оръжието си веднага. Високата фигура на подофицера се изгуби в тъмнината.
Фон Гайер остана отново сам. Мислите му потекоха разбъркано. Защо го предупреждаваха да се прибере? Нима положението бе станало толкова критично? Той трябваше да има време да експедира в Германия и последния килограм тютюн!… От него не се искаше нищо друго, освен да експедира тютюн. Той трябваше да изпълни дълга си към Немския папиросен концерн, както този подофицер към станцията, както всеки немски войник към танка, оръдието или картечницата, с която шайката му бе заповядала да се бие… Шайка ли?… Шайка, разбира се, какво друго?… Той почувствува изведнъж тъп ужас от грозотата на мислите си и направи опит да избяга от тях.