Рано сутринта на другия ден моторната лодка с двамата немски моряци пристигна отново. Фон Гайер позволи да вземат с нея Кристало и Аликс, а в Керамоти качиха и някакъв български кмет, изпаднал в безсъзнание от тропична малария. Болният забави лодката с около един час, тъй като трябваше да го донесат и прекачат с носилка. Когато пристигнаха в Кавала, предадоха кмета на пристанищните власти като изхабена и ненужна държавна вещ. Кристало, Ирина, Аликс и Костов тръгнаха пеш към къщи, а фон Гайер се отправи към склада на Немския папиросен концерн.
Германецът не завари в склада никого и седна в лошо настроение зад празното бюро на госпожица Дитрих. Болеше го глава, усещаше се смазан от горещината, а в гърдите му кипеше сурово и горестно възмущение от света. В лодката той бе успял да каже на Ирина всички язвителни упреци, които му бяха дошли на ум през безсънната нощ. Ала тя отговори на тях с усмивка и спокойно мълчание, сякаш не се бе случило нищо особено, и когато слязоха от лодката, каза с невероятно безсрамие: „Ще ви чакам в Чамкория.“ Сега той мислеше разбъркано за всичко това и знаеше, че щеше да я потърси там. Усещането му за разруха бе станало пълно. А заедно с разрухата идеше и краят на илюзията, че той, фрайхер фон Гайер, представляваше нещо отделно, върховно и господствуващо над света.
Той запали цигара, очаквайки идването на чиновниците. И понеже минаваше десет часът, а не идваше никой, той натисна гневно копчето на звънеца. Дотърча веднага разсилният — спретнат и чистичък българин.
— Къде са чиновниците? — попита фон Гайер на завален български език.
— Само господин Адлер е тук — отговори разсилният. — Наблюдава товаренето на камионите.
— Кажете му да дойде веднага.
След малко се чуха неравномерни стъпки на човек с дървен крак и в хола на канцеларското помещение влезе Адлер. Той се опираше на бастуна си, бе запотен и носеше престилка от док.
— Къде са другите? — попита сърдито бившият летец.
Адлер забави отговора си с изкуствена кашлица и затътри протезата си към бюрото, на което седеше шефът, сякаш искаше да съобщи нещо важно и поверително, което не трябваше да се каже високо. Той стигна до бюрото и застана по войнишки — обичайната поза пред фон Гайер на всички чиновници от Немския папиросен концерн.
— Прайбиш замина за назначението си — тихо произнесе счетоводителят.
— Какво назначение? — Фон Гайер напрегна уморената си памет, но не можа да си спомни нищо.
— Имаше повиквателно за Прайбиш и Лихтенфелд… От Вермахта.
— Да!… — Бившият летец се сети веднага. — Написахте ли писмо за освобождаването на Прайбиш?
Счетоводителят се изкашля глухо.
— Написах за Лихтенфелд… — измънка той.
— Как за Лихтенфелд?… — В очите на фон Гайер светна мълния.
Чиновникът се окопити и произнесе по-ясно:
— Госпожица Дитрих ми заповяда да напиша писмо за освобождаването на Лихтенфелд.
Настъпи мълчание. Фон Гайер попита мрачно:
— Къде са Дитрих и Лихтенфелд?
Адлер се изкашля повторно и гласът му сякаш потъна в някаква бездна от смущение, унизеност и срам.
— Вие навярно не знаете още… — забъркано произнесе той. — Госпожица Дитрих и барон Лихтенфелд се сгодиха… и поискаха телеграфически отпуск от централата в Хамбург… Заминаха снощи.
Адлер се изкашля повторно, като че не баронът, а сам се беше сгодил за госпожица Дитрих, която имаше власт да отменя военните повиквателни. Отново настъпи мълчание. Адлер наблюдаваше уплашено лицето на шефа си. И никога това лице не му се бе струвало по-безчувствено, по-замръзнало и по-страшно. Очите му гледаха пусто, без никакъв израз, долната му челюст висеше отпусната, устата зееше… Той бе изтървал цигарата си, чийто огън изгаряше кафявото паспарту върху бюрото. И в тишината той произнесе механично, като робот:
— Така!…
А после повдигна глава и добави внезапно:
— Какво мислите за всичко това?
Какво ли?… Не, Адлер не мислеше, или по-точно не смееше да каже нищо. Десет години хитлеристка власт и съвместна работа с госпожица Дитрих го бяха научили да мълчи. Баронът беше зъл и отмъстителен като оса, а всемогъществото на госпожица Дитрих беше известно на всички.
— Говорете!… — произнесе бившият летец с някакво особено, заплашително нетърпение.