Адлер се изкашля пак и повдигна рамене, като че постъпката на госпожица Дитрих и Лихтенфелд не можеше нито да се осъди, нито да се оправдае. И тогава внезапно фон Гайер скочи от мястото си и с неочаквана ярост улови Адлер за яката.
— Говорете, дявол да го вземе!… — бясно изкрещя той. — Говорете!… Кои други ще говорят, ако вие и аз не смеем да направим това, след като сме получили ордени, след като сме дали кръвта си за Германия!… Говорете, Адлер!… Защо мълчите?… От що се боите?… Нима хитлеристите са по-страшни от руските снаряди, които отнесоха крака ви?… Кажете поне пред мене, че Лихтенфелд е подлец, който срами името на прадедите си… че тази отрепка Дитрих е бивша уличница от пристанищните локали на Хамбург… че мръсници, скотове и убийци докараха Германия до гроба, защото никой не смееше да им противоречи…
Счетоводителят гледаше шефа си с широко разтворени очи. Никога в живота си, дори в часовете на смъртна опасност, когато ураганът на съветската артилерия беснееше в снежната и замръзнала степ, Адлер не беше изпитвал по-голям страх. Той бе гледал десетки пъти в очите на смъртта. Не можеше да се каже, че беше страхлив или безчестен човек. И все пак това, което изпитваше сега, бе страх, морален и физически страх от земноводните очи на госпожица Дитрих, от невидимите уши на Гестапото, от страшната машина на хитлеристите, която изпращаше милиони германци в гигантската човешка касапница на изток. Тялото на Адлер се друсаше безпомощно в силните ръце на фон Гайер. Престилката му се разтвори и върху ревера на бялото му сако се показаха лентичките на ордени за храброст.
Фон Гайер продължаваше да реве:
— Немският народ е пред гроба си, Адлер!… А ние мълчим!… Защо мълчим?… Защо?… Кой ще каже на глупците това, ако не смеем да го направим ние?…
И гласът на бившия летец изрева още няколко пъти:
— Кой?… Кой?…
Върху челото на Адлер се появиха ситни капчици пот. Той съзнаваше отдавна трагичната истина, която ехтеше в гласа на фон Гайер, но никога не бе намерил сила да я каже пред когото и да било. Очите му гледаха със смесен израз на покорство, съгласие, правдивост и страх — парадоксален израз на човек, който бе едновременно храбър войник и послушна, безмълвна овца. А фон Гайер съзна изведнъж това и го пусна отчаяно. Хиляди пруски офицери, философи и възпитатели бяха учили в продължение на десетки години всички немски мъже да бъдат храбри войници и послушни, безмълвни овци.
— Простете, Адлер!… — произнесе след малко бившият летец. — Избухнах и може би ви обидих.
— Не, съвсем не ме обидихте… Съвсем не ме обидихте, господин майор… — почна да мънка счетоводителят.
— Седнете на бюрото си!… — Гласът на фон Гайер бе станал отново спокоен и леден. — Ще диктувам телеграми.
Като се прибра в къщи, експертът употреби остатъка от деня в грижи около Аликс. Състоянието на детето се бе влошило внезапно и той свика консулт от най-добрите лекари в града. Лекарите потвърдиха черноводната треска, която Ирина беше предвидила още на острова. Като научи за това, Кристало заплака тихо, а после изведнъж, считайки себе си за много виновна, почна да вие с първобитната истерия на проста жена от бордеите на Пирея. Ирина прекара два часа в научни разговори с лекарите и безпомощно суетене около Аликс. Болестта на момиченцето и тичането около нея я спасиха от собствената й неврастения през горещите часове на деня. Тя не забеляза дори отсъствието на Борис, който бе заминал сутринта да прегледа тютюна на „Никотиана“ в съседния град.
Той се върна вечерта с разнебитения „Щаер“ и когато видя, че в хладната стая, в която работеше калкулациите, бяха настанили Аликс, почна да мърмори недоволно. Никой вече не го зачитал за нищо. Имал значение само дотолкова, доколкото могли да го използват като дойна крава. Още утре щял да поиска прилична стая от Кондоянис, за да видели всички, че един грък можел да му покаже повече уважение, отколкото експертът на собствената му фирма. Той бе пил, както винаги, в късните часове на деня. И през тия часове неврастенията му избиваше ту в заядливост и песимизъм, ту в маниакалната веселост на човек, който гледа на света през розови очила. Той продължаваше да мърмори, нареждайки педантично книжата си в новата стая, докато най-сетне Костов, изнервен от тежкото състояние на Аликс, му забеляза сухо, че човек може да изисква пълни удобства само в собствената си къща.
— Така ли?… — попита Борис. — Да не си въобразявате, че „Никотиана“ и аз сме вече излишни за вас?