— Колата върви бавно след нас — каза той смутено.
— Значи, пак трябва да развързвам кесията си. — Гъркът се усмихна презрително. — Немците са зле… Тайната им полиция се е превърнала в банда от изнудвачи, които гледат да си осигурят чужда валута за бягство в Южна Америка.
— Учудвате ли се?… — рече Малони. — Тия типове могат да намерят убежище само там или в Швейцария… Но може би искат да ви арестуват за друго.
— За какво? — нервно попита Кондоянис.
— Просто за да пипнат тютюна след оттеглянето на българите. Те не могат да конфискуват сега свободните тютюни на „Никотиана“. А ако ги конфискуват от вас, това значи да ги плащат двойно след поражението си под форма на репарации. Най-изгодно за тях е тютюните на „Никотиана“ да останат след оттеглянето на българите като безстопанствена вещ и да заграбят от тях каквото могат… Войната между немци и българи е въпрос на часове.
Кондоянис не отговори. Тримата крачеха в жегата мълчаливо.
— Как на часове? — произнесе гъркът разсеяно.
— Българската дивизия в Халкидика е започнала да се изтегля през планините.
— Та какво от това?
— Българите не искат да минат през Солун… В околностите му има силни немски части, които могат да ги заградят.
— Бъркотията е дяволска!… — каза гъркът отегчено. — Но за договора не виждам опасност… Немският папиросен концерн е получил нареждане от Америка да не пречи на сделката… Мислите ли, че ако не беше така, фон Гайер би стоял досега със скръстени ръце?
— Боя се, че картофените глави от Гестапото не слушат винаги фон Гайер — отговори италианецът. — Вчера срещнах на главната улица Лихтенфелд…
— Баронът не е от Гестапото — рече Кондоянис.
— Зная — продължи Малони. — Но с него беше и красивата Дитрих.
— Дитрих?… Коя беше тази Дитрих?
— Една типеса, с която не би спал и последният войник… Работи в Немския папиросен концерн. Струва ми се, че тя е от Гестапото.
— Спомням си — каза гъркът. — Веднъж баронът плещеше срещу нея и я наричаше с най-мръсни имена.
— Това не му е попречило да се ожени за нея.
— Как?…
Лицето на Кондоянис се наду от смях, но не издаде никакъв звук. Той имаше навик да се смее безшумно, със стиснати устни.
— На мене също ми идеше да пукна от смях… — каза Малони. — Само германец може да се ожени за такава жена. Когато се спрях с тях, те ме осведомиха, че правят сватбено пътешествие до Атина… Това бе смешното… Но имаше и тревожно: тази Дитрих, сега баронеса Лихтенфелд, ме попита между другото дали не съм ви виждал тук.
— А вие какво отговорихте?
— Казах естествено, че не съм.
— Е?… — гласът на Кондоянис прозвуча някак студено. — Какво от това?
— Нищо — бързо отговори италианецът. — Но съпоставям неволно въпроса й с тия типове, които сега вървят зад нас.
— Значи, Гестапото иска да осуети сделката ми с „Никотиана“?
— Или да изнуди пари.
— Но откъде са научили за преговорите ми с „Никотиана“?
— Ставате наивен — рече Малони. — Те имат агенти във всяка българска фирма.
Кондоянис обърса потта от челото си и не отговори. Обзе го нелепо и грозно подозрение към Малони, когото считаше за свой доверен човек. Миналото на италианеца се губеше в неизвестност, а злите езици разправяха, че е улавян в измама на покер. Много трудно беше да се допусне, че слухът за сделката е стигнал до ушите на Гестапото по българска линия. Борис имаше интерес да пази преговорите в пълна тайна. И най-сетне Кондоянис остана поразен от факта, че немските агенти бяха изникнали внезапно точно в деня и часа, когато можеше да се очаква, че ще подпише договора. Гъркът съзна изведнъж подлостта на Малони, но бе късно. Все пак той успя да прошепне на нотариуса:
— Ако ме арестуват, телеграфирайте веднага на брат ми в Атина.
Тримата наближиха тясната и стръмна напречна улица, която водеше към високата част на града. В това време немската кола ускори хода си, задмина ги и спря внезапно на десетина метра пред тях. От колата слезе албиносът. Той повдигна ревера на сакото си, откривайки някаква значка, а след това посочи отворената вратичка на колата и заповяда грубо: