— Einsteigen!…
— Как?… С какво право? — опита се да протестира Кондоянис.
— Sofort!… — повтори албиносът.
Противно белите му пръсти стиснаха като клещи гърка за рамото и го наблъскаха в колата. Кондоянис погледна италианеца и гласът му изсъска злобно на гръцки:
— Подлец!… Мръсно куче!…
Борис и Костов имаха обща стая в хотела за български офицери. Те носеха със себе си документи, които задължаваха военните власти на корпуса да им дават съдействие, сякаш двамата пътуваха с тайна и народополезна цел, за чието постигане трябваше да помага и българската армия. Впрочем с такива документи разполагаха и всички едри гешефтари, които са движеха из Беломорието. Всичко това даде възможност на експерта да влезе веднага по телефона във връзка с Ирина и да й съобщи за внезапното заболяване на Борис.
— Трябва да е малария — каза тя. — Има ли нужда да дойда и аз?
— Не още — отговори Костов. — Сега отивам да търся лекар… Ако състоянието му се влоши, ще ви телефонирам повторно. Но имайте предвид, че пътуването е много неприятно.
— Това е без значение… Аз съм длъжна да дойда.
На Костов се стори, че в гласа й прозвуча ирония.
— Как е Аликс? — попита експертът.
— Все така, но намерихме нови лекарства.
— Благодаря ви много… А настроението изобщо?
— Доста объркано, особено между военните.
Някой прекъсна внезапно телефонната връзка и Костов остави слушалката. Той разговаряше от стаята на домакина — мобилизиран запасен подпоручик, който в това време обядваше с хляб и кашкавал.
— Моят съвет е госпожата да не идва — каза подпоручикът.
— Защо? — попита експертът.
— Защото пътуването е вече опасно… Вчера гарата на Порой е била нападната от гръцки партизани и влакът пристигна надупчен от куршуми. Двама войници и един офицер от охраната му са били убити.
— Госпожата може да пристигне с лека кола.
— И това е опасно… По шосето в планината могат да станат сражения между германски и наши части… А тук положението е особено лошо.
Подпоручикът бе червендалест младеж. Той ръфаше кашкавала с удоволствие и тревогата не пречеше на апетита му.
— Аз нямам никаква представа за последните събития — рече Костов.
— Не мога да разбера как сте се решили да дойдете в Солун… — продължи подпоручикът. — Ако и утре не ни изтеглят оттук, остават ни само две възможности: да паднем в плен у германците или да бъдем изклани от гърците.
Подпоручикът натъпка устата си с кашкавал и добави възмутено:
— Не мога да си представя по-глупаво командуване.
— Защо? — попита експертът, изненадан неприятно от свободата, с която подпоручикът критикуваше началството си.
— Защото вчера бях в Неа Плайя и видях с очите си как войниците изсипаха няколко тона захар в морето… а после поляха с бензин седемстотин противотанкови снаряди и ги запалиха. Дребна работа, нали?… Един такъв снаряд струва петдесет хиляди лева!… Всичко това можеше да се изтегли навреме, ако министрите и началниците вместо слама имаха мозък в главите си.
— Събитията се развиват много бързо — сдържано забеляза експертът.
— Бързо ли?… От два месеца наблюдаваме как немците копаят до шосето окопи в тила ни… А сега в щаба пищят, че било трудно да се изтегли артилерията по кози пътеки… Искате ли да хапнете?
— Не, благодаря… Къде мога да намеря лекар?
Подпоручикът си отряза нова филия кашкавал.
— Има един в лазарета на интендантството, но е много опак.
— Аз ще го доведа с кола.
— Ваша ли е тази кола?
— Не. На един грък.
Подпоручикът спря да дъвче и се замисли. Червендалестото му лице изрази смес от глупаво учудване и недоволство.
— Добре си услужвате вие, търговците!… — произнесе той след малко. — Ние теглим каиша, а вие се побратимявате с гърците и печелите милиончета… Оня ден осъдиха на смърт един подофицер, задето не се съпротивявал, когато партизаните му взели оръжието… Право ли е това?
Костов погледна мрачно подпоручика и не отговори.
Стори му се безнадеждно, че този човек, по всички изгледи, не бе комунист, а разсъждаваше като тях. И тогава той съзна, че хаосът започваше.