— Машините!… — Бълнуваше той. — Вие изнудвате… Искам цялата стойност във франкове…
Лекарят се усмихна:
— Гешефт пред смъртта!… — замислено произнесе той.
Очите на болния се втренчиха в лицето му и в тях се изписа постепенно нарастващ ужас.
— Това е Стефан!… — внезапно изкрещя Борис. — Стефан!… Махай се отпреде ми, гад!…
Той се изправи внезапно, после ръката му улови пепелницата върху нощното шкафче и я запрати с всичка сила върху призрака. Тенекиената пепелница удари лекаря в гърдите и падна на пода. Борис не викаше, а издаваше някакъв отчаян прегракнал рев:
— Не съм виновен!… Не!… Не!…
Призракът изчезна, но вместо него се появиха други. А после Борис усети изведнъж миризма на бензин. Тая миризма го пренесе в бездната на времето, върна го към дните на голямата тютюнева стачка. И тогава той видя склада на „Никотиана“ в родния си град, а на тротоара пред склада лежеше трупът на мършав и бедно облечен младеж, огрят от лунната светлина. Върху шията на младежа зееше рана от куршум и на две крачки от него се търкаляше кутия с бензин. А-ха, ето откъде идеше миризмата на бензин!… Саботьор!… Ще подпалваш тютюна ми, а?… По две хиляди лева и бутилка ракия на пазачите!…
Болният почна да се киска зловещо и заговори с властната самоувереност, която притежаваше преди десет години:
— Инспекторе, вдигнете трупа веднага!… Няма да допусна никакъв следовател и глупави истории по съдилищата… В противен случай ще се оплача от вас на министъра.
Костов скочи от стола и го улови за раменете.
— Мълчете!… — прошепна експертът с ужас. — Мълчете!…
— Как така?… — озъби се Борис. — Аз не плащам данъци, за да издържам полиция от поплювковци!… Или сме държава с частна собственост, или…
Костов запуши устата му с ръката си.
— Оставете!… — рече лекарят. — Оставете го да приказва!… Нямам намерение да запомням нищо.
— Това са глупости!… — смутолеви експертът. — Няма нищо вярно.
— Сигурно — каза лекарят.
Той стоеше до другото легло, за да не го гледа Борис, и пълнеше спокойно запалката си от едно стъкло с бензин, забравено от предишния обитател на стаята. Костов седна безпомощно на мястото си. Борис продължаваше да бълнува. Той говореше сега за някакви шмекерии на Торосян и за боклуците, които арменецът продавал на френската режия. Монолозите му ставаха постепенно по-къси и по-редки, докато най-сетне изтощението го накара да заспи.
— Кой е този Стефан? — попита лекарят.
— Брат му — неохотно отговори експертът.
— Защо се бои от него?
— Семейни трагедии!… — Костов обърса потта от лицето си, след това погледна лекаря и добави троснато: — Вие почвате да ме разпитвате като комисар.
— Не, не съм станал още комисар. — Лекарят се намръщи. — Не ме интересува нищо… Главата ми е препълнена от трагедии, така че не искам да научавам нови… Какво възнамерявате да правите с този човек?
— Каквото ме посъветвахте. Да го пренеса в Кавала.
— Не зная дали влакът между Порой и Солун се движи още… Имате ли превозно средство?
— Да. Един грък обеща да ни услужи с колата си. В противен случай ще извикам моята от Кавала.
— Всичко това трябва да стане най-късно до утре сутринта.
— Едва ли ще успеем… Болният трябва да дойде в съзнание и да подпише един договор.
— Пак гешефти!… — Лекарят се изсмя. — Вие сякаш бълнувате повече от болния. Не знаете ли какво е положението тук?
— Зная — измънка експертът. — Съветският съюз ни е обявил война.
— Да, война!… Но това е най-безопасната от всички изненади, които могат да ви се случат сега… По-важно е, че след няколко часа могат да почнат военни действия между нас и германците… Ясно ли ви е?… Друг е въпросът, ако сте решили да останете при тях.
— При кого? — попита експертът.
— При немците — враждебно повтори лекарят.
— Нямам такова намерение — сърдито отговори Костов и върху лицето му се изписа гняв. — Аз искам да се върна в Кавала и оттам в България.
— Добре — каза лекарят. — Следобед ще мина да видя болния, а довечера ще изпратя една камионетка с въоръжени войници да ви вземе оттук… Повече нищо не мога да направя за вас.