— Имате ли тук връзки с немците? — внезапно попита той.
— Да — отговори италианецът. — Нуждаете ли се от нещо?
— Искам да говоря по телефона с Кавала, а българските централи са вдигнати.
— Ще се опитам да ви услужа. — Лицето на Малони не изрази голяма охота. — Навярно искате да съобщите за болестта на шефа си?
— Да — рече експертът. — Трябва да осведомя съпругата му.
Малони го поведе към едно от немските военни учреждения по крайбрежния булевард. Телефонната връзка с Кавала през немски централи бе доста трудна задача, но италианецът я изпълни с помощта на някакъв документ, който показваше специалните му привилегии пред германците. Малони сякаш не искаше да крие вече това и дръзката му брада раздразни отново експерта. Беше явно, че италианецът е негодник на служба в Гестапото. И все пак той държеше за сделката, защото щеше да вземе проценти от нея. Само страхът от германците го беше направил издайник.
— Заповядайте!… — рече Малони, като успя да се свърже с дома на Костов в Кавала, и му подаде слушалката. — Говорете на немски и само за болния.
Експертът взе слушалката с надежда да чуе гласа на Ирина, но вместо нея се обади Виктор Ефимич. Руснакът съобщи, че госпожата не била в къщи и се канела да тръгне на другия ден за Солун, обезпокоена от болестта на съпруга си. Аликс била все така, а положението — общо взето спокойно. Някои чиновници опаковали багажите си и ги изпращали с камиони в България. Дали бельото, което Виктор Ефимич поставил в куфарите на господата, щяло да стигне за цялото им пътуване? Възмутен немски глас изруга и прекъсна разговора. Експертът едва успя да каже, че ще останат в Солун още няколко дни.
Когато излязоха навън, слънцето бе залязло. На запад се наслояваше прозрачна виолетова мъгла, а по небето летяха гларуси. До вълнолома тъмнееха зловещо останките на разбития от бомбите параход.
Италианецът попита:
— Къде отивате сега?
— Мисля да обиколя пазара… Искам да купя някои дреболии. Не сте ли виждали по магазините кукли?
— Не, не зная… Не съм обръщал внимание на това. — Малони запали цигара и се усмихна презрително. — Защо ви са кукли?
— Искам да занеса подарък на едно болно дете.
Но италианецът мислеше за друго и не чу.
— Ще направите ли постъпки да освободят Кондоянис? — попита той.
— Предполагам, че за това ще се погрижат хората му в Атина.
— Няма да успеят. — Малони стана нервен изведнъж. — Слушайте!… Трябва да се предложи нещо тук… Внушете на хората му да предложат нещо тук!… Или на тази проклета Дитрих, която сега е в Атина!… Разбирате ме, нали?
— Не съвсем. — Експертът се престори умело на глупак.
— Освобождението на Кондоянис зависи от тук — точно поясни италианецът. — Трябва да се предложи рушвет.
Гласът му бе станал съвсем тих.
— Рушвет ли?… — Експертът шепнеше също. — Но това е Гестапото.
— Та що като е Гестапото?… — Думите на Малони звучеха под сурдинка. — Сега те мислят само за кожите си и за това как да се запасят с чужда валута… За нищо друго!…
Костов се изсмя горчиво. В началото на войната фон Гайер го бе заразил малко с идеята за свръхчовека и осъществяването на немския дух. А сега свръхчовеците са боеха като джебчии и търсеха чрез агентите си рушвет. Малони се изсмя също, но студено и безсърдечно.
— Това е положението!… — цинично заяви той. — Каквото и да мислите за мене, аз имам повече интерес от сделката с Кондоянис.
Като се раздели с Малони, Костов отиде у нотариуса. Той искаше да обсъди с него предложението на италианеца и да види какво става с нещата, които бе поръчал за Аликс. Нотариусът обаче не беше в къщи. Вместо него се показа жена му — почтена и спретната гъркиня. Предупредена от мъжа си, тя очакваше идването на експерта и го покани да влезе вътре. След късо колебание Костов й разправи за разговора с Малони. Гъркинята се изплаши много.
— Това е страшно!… — рече тя. — Вие нямате никаква представа как действува Гестапото… Може би е уловка, за да вземат мъжа ми като заложник. Най-добре е да нямате никакво вземане-даване с тях.