— А какво означава брудершафтът?
— Струва ми се, че е решил да не се връща в България.
— Значи, дезертира?
— Не му остава нищо друго. — Подпоручикът се намръщи. — Той е участвувал в наказателни акции срещу партизаните.
По тялото на Костов минаха тръпки. И макар да имаше сравнително чиста съвест, той наведе глава и се замисли върху избледнелите епизоди на голямата тютюнева стачка. Подпоручикът също наведе глава и сякаш се замисли на свой ред върху някакъв смущаващ епизод от службата си. И едва ли имаше човек в този бар, който бе дошел в него за удоволствие, а не за да потисне мъката си от нещо с алкохол и разврат.
В това време келнерът донесе шампанското и напълни чашите. Костов и подпоручикът се чукнаха мълчаливо. Те отпиха от виното и запалиха цигари. Погледите им заскитаха с досада из ъглите на тъжния бар. Въздухът му бе наситен с тютюнев дим, с изпарения на вино, с дъх на парфюм и с някаква особена, противно сладникава миризма, която сякаш идеше от телата на жените в публичния дом. От време на време те ставаха и отиваха с някой от посетителите към спалните на третия етаж, където продаваха любовта си по нормирани от немското комендантство цени.
Бе часът, в който радио Белград предаваше песенчицата за немския войник и уличното момиче до казармения фенер. Бе часът, в който милиони прости германски мъже мислеха за семейните си огнища и проклинаха света, който им бе оставил само тъжното удоволствие на разврата…
Бе часът на Лили Марлен, когато Костов се обади по телефона от печалния бар в Солун, а Ирина и фон Гайер пушеха заедно след вечеря в Кавала. Те се бяха изолирали съзнателно от приближаващия тътнеж на бурята, която идеше да помете света на „Никотиана“ и на Немския папиросен концерн.
Когато тя остави слушалката, лицето й бе изопнато. В него прозираше гордостта на жената отпреди десет години, която не познаваше компромисите и подлостта. Тази гордост бе върнала юношеския й чар, бе прочистила погледа й от мътилката, на сметките и алчността. И тогава фон Гайер съзна изведнъж защо го вълнуваше тази жена. Стори му се, че у нея имаше нещо, което животът никога нямаше да й отнеме. Тя мразеше Борис и всяка друга на нейно място в тоя момент не би помислила за него. Ала това значеше да се превърне в дрипа, да не се различава по нищо от моралната нищета на жените, които продаваха тялото си за пари. А тя не искаше да се превърне в дрипа. И с това последно, практически безполезно решение тя спасяваше достойнството си пред себе си.
Фон Гайер извади открития лист, който бе взел за нея от Фришмут.
— Пътят минава през зони, в които върлуват партизански отряди — рече бившият летец.
А тя отговори:
— Зная.
— С какво ще пътувате?
— С колата на Костов.
— Намерихте ли шофьор?
— Не. Ще карам сама.
От гласа й бяха изчезнали напевната мекота, разглезените нотки на жена-паразит. И тогава фон Гайер съзна пак, че обичаше тази жена заради нейната жизненост, заради умението й да не се продава напълно, да спасява винаги част от достойнството и гордостта си. Ала той не съзна, че това не изкупваше пороците и паденията й досега и че мислеше така, защото бе покварен като нея.
Бе полунощ. Зад мрежата на отворената врата към терасата беснееше оргията на комарите. Светлината на петромаксовата лампа почна да отслабва и стана жълтеникава. Върху лицето на Ирина се появи слаба усмивка. Това означаваше преминаване в спалнята й. Фон Гайер трепна. Пред него стоеше отново прогнилата от наслади жена-паразит. „Мъртва като мене“ — помисли той горчиво, като си спомни мръсното й приключение в Тасос и начина, по който я бе купил преди пет години. Той затвори очи, сякаш искаше да запази далечния образ на жената, непокварена от тютюна. А после намери сила и рече:
— Трябва да си отивам.
— Защо?
Тя го погледна малко разгневено.
— Имам работа с Фришмут.
— Каква работа посред нощ?
— Трябва да взема пасаван — излъга той. — Мисля да използвам колата на Костов и да пътувам с вас… Имам работа в Солун.
Той отправи към нея тежкия си оловен поглед. Обзе го желание да й каже, че светът му и Германия загиваха, че оставаше само тя. Но после той си спомни безобразното й поведение на острова и гордостта го накара да замълчи. На излизане той целуна ръката й с обикновената си ледена вежливост.