— От селото на командира… Не знаете ли?
— Не. Аз не присъствувах на приемането ви в отряда. — Варвара усети оживление. — Защо избягахте чак сега?
— Имах партийна заповед да организирам в частта си ядра.
— Успяхте ли?
— Да.
Малките сини очици на младежа гледаха засмяно и проницателно. Той имаше съвсем детинест вид, но Варвара почувствува към него уважение.
— Какво гледаш с бинокъла? — попита тя, като му проговори на „ти“.
— По шосето се разминават немски и български колони.
— Хайде де!… — Варвара се разсмя и взе бинокъла от ръцете му. — Та нима виждаш дали са немски или български?
— Влекачите на оръдията личат ясно. Колоните, които отиват към Серес, са български, а тези с обратна посока — немски.
— Откъде заключаваш това?
— Близко е до ума… Преди няколко дни между офицерите в корпуса се говореше, че нашето командуване е започнало да изтегля войските си от фланга на Солун и немците заемат мястото им със свои части от Серес и Кавала.
— Това е добре!… — Варвара въртеше винта на бинокъла. — Да, влекачите и оръдията се виждат наистина!… — После тя свали бинокъла от очите си и попита живо: — Какво ще правим днес?
— Мисля, че ще нападнем тази гара, ако командирът и политкомисарят се разберат.
— Коя гара?
Младежът посочи на изток към Порой. Далеко, в прозрачните и сребристи изпарения на равнината, до тъмното петно на една горичка и в подножието на равнината се очертаваха като кубчета, подобни на зарове, постройките на някаква гара.
— Да, тази гара!… — Варвара усети изведнъж неприятна сухост в гърлото си. — Там немците имат големи складове… А какво?… Ще се разберат ли командирът и Шишко?
— Надявам се… Вчера определиха по картата маршрута на отряда. Ти какво мислиш за Шишко?
— Мисля, че прилича на тиква, забита върху две колчета.
Младежът се изсмя високо и жизнерадостно така, както можеха да се смеят само безгрижни момчета.
— Вярно!… — каза той.
— Но не мисли, че Шишко е само това — продължи Варвара. — Той е наш другар от 1923 г. и един от водачите на голямата тютюнева стачка.
— А защо са го направили политкомисар, когато не знае да чете дори карта?
Варвара погледна младежа и справедливостта я накара да каже:
— Това е клюка… Истината е, че Шишко изкара при майора курс по топография и сега може да си служи с военните карти.
— И ти ли си от тези, които не обичат командира? — внезапно попита младежът.
— Не, аз съм от тези, които го обичат… — Върху лицето на Варвара се появи бледа руменина. — Но командирът има известни недостатъци.
— Какви?
— Той е сприхав и обича да решава всичко сам.
Данкин не възрази нищо. Варвара попита:
— А ти какво мислиш за него?
— Аз го познавам и обичам отдавна… Той ме създаде като комунист.
Настъпи мълчание. Младежът произнесе неопределено:
— Всичко това няма голямо значение сега.
— Кое?
— Разправията между Динко и политкомисаря… След няколко дни борбата свършва и ще вземем властта.
— Не е точно така, но партията ще я оправи.
Варвара усети отново, че в синевината и топлия въздух плуваше нещо радостно и възбуждащо, за което отбягваше да мисли досега. То приличаше на радостта през ранна пролет, когато отиваше да се разходи в Борисовата градина и от лехите лъхаше дъх на влажна пръст, а южният вятър огъваше неразлистените клони на дърветата. Тя съзна: усещането идеше от приближаването на победата. Но след всички ужаси и лишения, които беше преживяла досега, идеята за победата се въплоти изведнъж в комплекс от тъпи и прозаични образи: тя си представи баня, сапун и чисти дрехи, а после се видя в прилична рокля и добра прическа на партийно събрание, в което трябваше да направи доклад. Всичко това я накара да се разсмее нервно.
— Защо се смееш? — попита младежът учудено.
— На себе си — отговори тя. — Ти какво ще правиш, когато вземем властта?
— Каквото ми заповяда партията.
— А аз ще се облека… Първото нещо, което ще направя, е да се измия и облека… И тогава няма да приличам на чума!… Комунистите трябва да обичат живота… А човек обича живота, когато е приятен на хората, спретнат и чист.
— Да не би да мислиш, че сега си неприятна на хората? — с упрек попита младежът. — За тебе говорят много добри неща.