Когато приседнаха да починат, в главата на капитан Джинс почнаха да се въртят отчаяно смели мисли. Тъмнината, дребният ръст на Ляте, големите разстояния между хората го подканяха към действие. Ако съумееше да освободи ръцете си и да пипне оръжието на тази малка маймуна!… Един скок в непрогледния мрак на урвата, която се простираше отляво, и той щеше да бъде спасен. Не биха губили време да го преследват в тъмнината. До мъжете, които вървяха пред него и зад него, имаше не по-малко от десет метра. Значи, оставаше само Ляте.
Капитан Джинс попита тихо:
— Ще отвържеш ли ръцете ми да запуша?
Ляте отговори, като цъкна еднократно с езика си. Капитан Джинс знаеше, че в Ориента това означаваше категоричен и хладен отказ.
— Забранено е да се пуши в поход — добави след малко Ляте.
— Тогава бутни възела по-нагоре!… Въжето ожули китките ми.
Това бе вярно. Ляте прекалено усърдно бе стегнал с въжето ръцете на пленника, но не счете за нужно да отговори. Има ли смисъл да се грижиш за ръцете си, когато след малко ще бъдеш разстрелян?
— Тебе те е страх да не избягам, нали? — глухо изпъшка капитан Джинс.
— Вярно — потвърди Ляте. — Ако избягаш, отиде главата ми.
Ляте се надяваше, че това изявление щеше да сложи край на безполезния разговор, но капитан Джинс продължи отново:
— А защо не избягаш и ти с мене?
— Какво?… — рече Ляте.
Англичанинът повтори трескаво, почти шепнешком:
— Защо не избягаш и ти с мене?… Ще получиш пет хиляди лири.
Настъпи мълчание, в което се чуваха само неясните, сподавени шумове, които идеха от равнината.
— Знаеш ли какво значат пет хиляди лири? — попита капитан Джинс.
Ляте не знаеше това, но знаеше, че една тъмна сила бе изтребила мъжете от цялото му семейство.
— Трай, куче!… — изръмжа той. — Щом искаш да бягаш, ти си наистина фашист…
После той подсвирна тихо. От тъмнината изникна човек.
— Какво има, Ляте? — попита човекът.
— Ке го утѐпам да ми е мирна гла̀’ата.
— Предлага ли ти нещо?
Македонецът отговори мрачно:
— Рушвет.
Човекът остана няколко секунди неподвижен.
— Не бързай!… — каза той след малко. — Ще попитам политкомисаря.
Той изчезна в тъмнината, а когато се върна, запали фенерчето си и освети с него една малка бележка. Ляте беше учил само до второ отделение. Но той успя да разчете върху хартията думата „смърт“, надраскана от Шишко.
Капитан Джинс разбра всичко и с последни усилия се мъчеше да запази хладнокръвието, на което го бяха учили в къщи, в колежа и в школата за специални задачи в Близкия изток. Но когато Ляте насочи автомата си в него, англичанинът нададе изведнъж вик на ужас, на дива пронизваща истерия.
Ляте изпсува и го смълча с няколко изстрели в главата.
В тихата звездна нощ партизаните наближиха гарата, разпределиха се на групи и заеха изходни позиции в рядката широколистна гора на терасовидното възвишение, с което планинският склон преминаваше в равнината. Сърцата им биеха напрегнато, устните им разменяха с полугласен шепот къси изречения, пръстите им опипваха за последен път автоматите, пълнителите и бомбите. Бе настъпил най-мъчителният момент преди сражението, в който храбрите изпитваха мрачно спокойствие, а страхливите се отдаваха на дребнави оплаквания.
Варвара, чийто ум бе храбър, а сърцето страхливо, бе застанала до края на гората и гледаше втренчено пред себе си. Оттук се виждаха светлините на гарата и по-голямата част от равнината. Просторът и бледите звезди събуждаха в душата й чувство за безконечност, а трепкащите светлини на гарата — остър и болезнен копнеж към живота. Двете чувства създаваха трагичен конфликт, от който съзнанието й напразно се опитваше да се отърве. Безкрайността й внушаваше патоса на борбата, а копнежът й за живот се сгъстяваше в малодушно отвращение към риска, към сражението, към смъртта и към всичко, което можеше да превърне Динко и нея в небитие.
В откритото място пред гарата тя видя призрачните сенки на десетина мъже — командири на чети, които оглеждаха местността и получаваха от Динко последни нареждания. Командирите се отдалечаваха един по един и се връщаха при хората си, скрити в гората или някой овраг по склона на планината. Най-после на откритото място останаха само две сенки: едната висока и стройна, другата ниска и безформена. Двете сенки стиснаха ръцете си. И ако Варвара беше до тях, щеше да чуе последните думи на двама мъже, които характерите разделяха, а партията обединяваше. Единият бе млад, но сприхав и мрачен, а другият бе възрастен, но спокоен и мъдър. И възрастният каза на младия: