— Тази акция ще бъде последната, но най-тежката от всички, които сме водили досега… Прощавай, ако не се видим.
А младият отговори сухо и равнодушно:
— Надявам се да се видиме.
Варвара не чу това, но ако го бе чула, щеше да й се стори, че Шишко бе младият, а Динко — възрастният. И тогава тя щеше да съзнае пак онова, което бе усещала много пъти досега: че истински комунист е само оня, който обича живота и хората.
Ала сега тя не мислеше за това и гледаше неверния мрак в равнината, сред който бяха скрити телените мрежи и картечните гнезда на укрепения бензинов склад. Тя гледаше също и светлините на гарата и чуваше свистенето на маневрения локомотив, който извличаше вагоните-цистерни от глухите линии и композираше влак. Германците бързаха да извозят бензина си. Моторните помпи работеха непрекъснато и пълнеха нови цистерни. Тук имаше стотици хиляди литри бензин, които врагът щеше да брани с бясна упоритост, с нокти и зъби, защото този бензин беше кръвта на танковете и на моторите му. Страхливото сърце на Варвара се свиваше от ужас, но храбрият й мозък разбираше значението на акцията и обхващаше подробностите й. Тя знаеше, че една група трябваше да вдигне железопътния мост във въздуха, друга — да пази шосето от Солун, трета — да охранява посоката за оттеглянето, а ядрото — вече значително намаляло — да атакува гарата и бензиновия склад. Предстоеха редица схватки със секретните постове и часовите, които немците бяха поставили около железопътния мост и гарата. А после идеше ред на трудното и бавно напредване към бензиновия склад под смъртоносния огън на автоматични оръжия. И от само себе си се разбираше, че най-малко една четвърт от мъжете, които сега стоеха в горичката и чакаха знака за тръгване, щяха да паднат в това сражение и че те съзнаваха повече или по-малко това, като всеки от тях се надяваше да не бъде между убитите. И съвсем естествено бе също тъй, ме суровият партизански закон продължаваше да бъде в сила, че малодушното отстъпление без заповед се наказваше със смърт и че ранените, ако не можеха да се движат, трябваше да се застрелят сами, за да не паднат живи в ръцете на неприятеля. А най-чудното и може би най-великото се криеше в силата на идеята, която бе накарала тия мъже да се подчинят доброволно на всичко това.
Чу се проточено изсвирване — сигнал за тръгване, който се предаде и повтори още няколко пъти от водачите на далечните групи. Сърцето на Варвара заби силно, гърлото й пресъхна, но мозъкът й продължаваше да работи ясно.
— Ставай!… — изкомандува Мичкин на своята чета от петнадесет души.
В тази чета влизаха Варвара и Ляте. Групата трябваше да се разположи в застава при могилата до шосето за Солун — най-безопасното от всички действия в началото. Но групата носеше големи рискове при неблагоприятно развитие на акцията. Пътят й за отстъпление в планината се удължаваше много, а фланговете й можеха да бъдат обходени. Мичкин съзнаваше това и бе в лошо настроение.
— След мене!… — заповяда той дрезгаво, като тръгна надолу с ръка, опряна на автомата си.
Мъжете, които командуваше, го последваха на равни интервали от време. Така се образува отново дълга върволица, която се проточи по склона на терасовидното възвишение. В опашката й вървеше Варвара.
XI
Тя знаеше, че ядрото на отряда се движеше вляво от групата на Мичкин и че долу в равнината сигурно щеше да види мъжа, който сега изпълваше с копнеж цялото й уморено и повехнало същество. Тя знаеше също, че преди сражението нямаше нищо по-студено и по-затворено от този мъж и че на опита й да заприказва той щеше да отговори с обидна гримаса на досада, защото сърцето му бе останало при жената от другия свят. Но тя искаше да се бие до него и в това решение намери изход от конфликта, който я измъчваше преди малко. В него се сливаха устремът към звездите и копнежът към живот, идеята, за която се бореше, и любовта, за която мечтаеше. Това решение бе като синтез на всичко, което я бе вълнувало досега, на всичко, което можеше да очаква от съдбата си. В него имаше и радост, и тиха печал, и нежност, и страст, и възбуда, и примирение пред смъртта, и надежда за живот… Всички тия чувства се преливаха едно в друго, създаваха някакво чудно усещане, че живееше пълно. И тогава й се стори, че никога досега не бе влизала в сражение с по-ясен ум и по-храбро сърце и че никога досега, отивайки към смъртта, стъпките й не са били по-леки под тежестта на автомата и пакета на мизерното войнишко одеяло, с което се завиваше нощем. Когато слязоха в равнината и го видя, тя остави групата си и се затича към него, лека и бърза като в ония дни, когато не бе повехнала четиридесетгодишна жена, а младо момиче, което чакаше любовта.