Внезапно колата спря и фаровете й угаснаха. Хората, които пътуваха в нея, бяха забелязали сражението и се колебаеха дали да продължат. Колата бе слязла вече в равнината, но до нея имаше повече от километър и половина, така че единственото, което оставаше, бе да се чака приближаването й или да не се предприема нищо, ако се върнеше обратно. Но след малко колата отново тръгна напред, вече с угасени фарове, за да не привлича вниманието. Някаква важна причина караше хората в нея да продължат пътя си на всяка цена. Шофьорът усили скоростта. Колата се движеше бързо, като удължена сянка по правото асфалтирано шосе, огрято с лунна светлина. Мичкин видя, че тя представляваше голям аеродинамичен модел с подвижен покрив, който в топлата нощ пътуващите бяха свалили.
Фелдфебел-школникът — Мичкин разпозна силуета му по късите панталонки — излезе от канавката и застана с автомат в ръка по средата на шосето. Въпреки безобидния вид на колата, постъпката му бе крайно момчешка и лекомислена.
— Залягай, магаре!… — прегракнало изруга Мичкин.
Но колата бе вече спряла и Данкин тръгна към нея с готов за стрелба автомат. След малко от канавките изскочиха и другарите му. От пътниците в колата не последва никаква реакция. От задното й място слезе някакъв мъж, а от предното — още един. Всичко това ставаше на около петдесет метра от подножието на могилата. Данкин се обърна назад и викна високо:
— Цивилни!…
— Провери за оръжие и ги докарай тук — заповяда Мичкин.
В колата седяха още две фигури. След малко едната от тях слезе и всички видяха с учудване, че това бе жена, а другата продължаваше да седи неподвижно на мястото си. Гласът на Данкин доложи отново:
— Карат мъртвец!…
— Мъртвец ли?…
Това бе доста потискащо дори за партизанските нерви. Мичкин тръгна надолу, последван от Варвара и още няколко души. Когато стигнаха до колата, Данкин и другарите му тършуваха из джобовете на пътниците за оръжие. Само един от двамата мъже — нисък, широкоплещест и куц — носеше пистолет, който предаде сам. От неподвижната фигура, загърната в одеяло, която седеше върху задното място, се разнасяше миризма на труп. Всичко това се стори на партизаните зловещо и странно. То бе напълно различно от ужасите, с които бяха свикнали досега.
Лицата на мъжете, които слязоха от колата, издаваха смущение и мрачна загриженост. Главата на жената бе омотана в траурен воал. Мичкин си спомни веднага, че бе виждал тия мъже много пъти в Чамкория и че единият от тях представляваше рядка плячка в ръцете на партизаните. Той струваше колкото пет генерали в немската войска. А нещо особено във фигурата и стойката на жената, чието лице не можеше да види още, му напомни за лекарката, която в снежната виелица срещу Нова година се бе съгласила да отиде при болното дете на сина му. Все по-ясно си спомняше Мичкин за фигурата и лицето й. И между хората, които я заобикаляха през новогодишната вечер, бяха именно тия мъже. Ниският имаше навик да се разтрива сутрин със сняг, а високият — със сребърнобяла коса — пръскаше луди пари за угощения. И двамата бяха от враждебния свят. Но присъствието на мъртвеца и на жената в траур налагаше известна почтителност. Мичкин попита:
— Вие какви сте?
А високият с бялата коса отговори:
— Чиновници от тютюнева фирма.
— А жената? — От учтивост Мичкин без малко щеше да каже „госпожата“.
— Тя е вдовица на мъртвия.
Настъпи мълчание, в което всички съзнаха, че имат пред себе си врагове. Това личеше по скъпата кола, по елегантните дрехи и по отговора на задържаните. Но в този момент партизаните виждаха и жената в траур.
— Пусни ги да продължат!… — съчувствено забеляза някой.
А Мичкин отговори насмешливо:
— Хайде де!… Големи християни взехте да ставате.
Той знаеше, че нито можеше, нито трябваше да изпусне жив от ръцете си ниския мъж.
— Какво мислите да правите с нас? — попита високият мъж с бялата коса.
— Ще видим — отговори Мичкин, гледайки втренчено свастиката върху ревера на фон Гайер. — Този човек германец ли е?