Мичкин не изпита радостта, която трябваше да го обземе от внезапния обрат на събитията. Той се обърна към Шишко и попита мрачно:
— Верно ли е това?
— Верно е, Мичкин!… — Астматичният пристъп и кашлицата на Шишко бяха най-сетне преминали. — Трябват ми само няколко доброволци да задържим могилата, докато другите се оттеглят.
Мичкин погледна слисано дебелия стар човек. В същия миг бученето на моторизираната колона се засили изведнъж. Колите бяха излезли от падината и летяха към могилата. Но Мичкин не обърна внимание на това. Той гледаше само чудния блясък в единственото око на Шишко. Така светеха очите на Мичкиновия син при последното свиждане преди екзекуцията. Така светеха очите на Динко, когато влизаше в бой. Така светеха очите на всички комунисти, които в тежък и безнадежден момент трябваше да направят нещо за партията. В съзнанието на млекаря от Чам Кория настъпи хаос, всред който мощният му инстинкт за живот се бореше с блясъка в окото на Шишко, с бученето на моторизираната колона и със спомена за обесения син. Все по-силен, все по-ярък, горестен и вълнуващ ставаше този спомен. И тогава Мичкин извика с усещането, че се подчиняваше на обесения си син:
— Момчета, аз оставам при политкомисаря!… Има ли доброволци с мене?
Последва мълчание. Моторите на немските коли виеха зловещо и пронизително. От време на време между черните кълба дим, които забулваха гарата, се промъкваха огромни огнени езици и огряваха лицата на партизаните с призрачна жълто-червена светлина.
— Никой ли няма, баби такива?… — гневно изруга Мичкин. — Значи, командвал съм гащници и страхливци?
— Аз!… — обади се Данкин.
— Няма да останеш, хлапе!… — каза Шишко. — Ти имаш военно образование и можеш да служиш още четиресет години на партията.
— Аз!… — пресипнало произнесе Варвара.
Шишко се поколеба.
— Ти си учена и умееш да агитираш… Партията ще те използва по-добре другаде.
Пак настъпи тежко, напрегнато мълчание, в което бученето на немските коли ставаше все по-близко.
— Няма ли други?… — Мичкин се приготви да избълва водопад от гневни псувни.
Той искаше да прибегне към заповед, но не направи още това, защото само хора, които доброволно приемаха смъртта, можеха да свършат работа в такъв момент.
Обадиха се още двама души — невзрачни, неуки и неизвестни хора, у които Мичкин никога не бе подозирал героичен устрем и готовност да се пожертвуват. Те бяха свити, не взимаха думата по събранията, не умееха да предвиждат или командуват и затова оставаха винаги в сянка. Те можеха да дадат на партията само кръвта си. Ала с това сега те се издигнаха над всички, които имаха дарби и приказваха много.
— Трябва още един!… — сурово произнесе Мичкин.
Пак настъпи мълчание, в което се чуваше само пращенето на пожара при гарата и воят на немските коли, които носеха със себе си минохвъргачките и смъртта. Погледът на Мичкин бе добил зловещ блясък и се движеше изпитателно от човек на човек. Вече имаше нужда от заповед. Очите на Мичкин се опряха на Ляте.
— Арно, и яз ке умрам!… — горчиво произнесе македонецът. А след това попита: — Ке да̀ете ли на жѐната пенсия?
Никой не отговори, защото немските коли бяха вече съвсем близо. Шумът на моторите им се бе превърнал в яростен вой — безсилен и злобен, тъй като пристигаха късно и бензинът вече гореше. Нямаше време за губене. Мичкин извика:
— Момчета, оттегляйте се!… Доброволците по местата си!…
Мичкин легна по корем зад картечницата, а до него се сви Ляте и му подаде лента с патрони. Шишко и раненият мъж се изтегнаха с автоматите си в окопчетата към пространството между гарата и могилата, а двамата доброволци от групата на Мичкин залегнаха с пушки към шосето. От превързочния пункт се довлякоха още няколко ранени, които не можеха да водят подвижен бой и предпочитаха да умрат върху могилата. Докато те се наместваха в окопчетата и стенеха тихо, хората на Мичкин се изнизаха един по един. Те направиха това мълчаливо и бързо. Последен се оттегли Данкин. Преди да се спусне по склона на могилата, той отиде при Шишко и попита:
— Имате ли нареждания, другарю политкомисар?
А Шишко отговори:
— Никакви, момче!… Кажи на другарите, че изпълнихме задачата и умряхме за партията… Взе ли всички книжа?