— Взех — отвърна Данкин.
— Върви тогава!… Движете се по оврага и прикривайте фланговете си.
Няколко секунди Данкин остана с разтворени очи, сякаш едва в последния момент бе поразен от всичко, което ставаше през тази нощ. Той видя ранените, които се наместваха в окопчетата, видя изопнатото и гневно лице на Мичкин, видя плешивото, запотено и лъснато като билярдна топка теме на Шишко, видя и лицето на Ляте, обърнато към шосето и замръзнало в смешна маймунска гримаса. И тогава Данкин съзна, че ненапразно бе излагал живота си на смъртна опасност, когато изнасяше оръжие от складовете на казармата, и че навсякъде имаше комунисти, готови да умрат като него. А после той чу гласа на Шишко, който викаше пресипнало:
— Оттегляй се, момче!… Какво чакаш?
Повечето от мъжете, които останаха върху могилата, съзнаха неминуемата си гибел и разбраха, че драмата щеше да свърши, когато немците обсипеха позицията им с огъня на минохвъргачките си. Но в душата на Мичкин все още продължаваше да блещука вълнуващ и страстен копнеж за живот, който се дължеше на надеждата, че сигналът на червената ракета щеше да им позволи да се оттеглят преди огъня на мините. Надеждата го правеше нервен. Докато гледаше приближаването на моторизираната колона, той ругаеше злобно и тихо като всяка първобитна душа, изправена пред смъртта. Той се обръщаше от време на време назад и напомняше за ракетата на един от ранените, който бе загубил много кръв, не можеше да си служи с оръжието и лежеше обърнат към планината.
Немските коли бяха вече на петстотин метра от могилата. Внезапно колоната спря. Мичкин съзна, че немците от гарата бяха предупредили по някакъв начин тия, които идеха по шосето, за неприятеля върху могилата. От колоната се отделиха две коли, които тръгнаха бавно напред, вероятно с разузнавателна цел.
— Никаква стрелба!… — заповяда Шишко.
Първата кола мина безнаказано през мястото, където Данкин бе поставил най-далечната мина, и спря неочаквано. Може би шофьорът бе забелязал съмнителните разкъртвания върху китона на шосето. Давайки обратен ход, той се опита да се дръпне назад и тогава попадна на мината, която беше отминал. Хората от могилата видяха жълтеникавия блясък на експлозията и суматохата, която настъпи около нея. От колите на цялата колона наскачаха немци и шосето заприлича на мравуняк от фигурите им. По-голямата част от тях се запътиха по равнината към гарата, а други тръгнаха към тресавището, мислейки, че последното бе малко и можеше да се обходи бързо.
— Сега е време да ги насолим с картечницата — обади се някой.
— Не още!… — повторно заповяда Шишко. — Така ще ги накараме да мислят, че на могилата няма никой… Ако някой гръмне, ще ги предупредим да ни атакуват веднага с мини.
От окопчето вляво се разнесе хихикане. Човекът, който бе ранен в крака и дойде с Варвара, се смееше мрачно.
— Да не мислиш, че те ще се приближат, преди да ни обсипят с мини? — рече той.
— Да — отвърна Шишко. — Но те не знаят точно къде сме… върху билото или склоновете на могилата. Това ще ги спре да изразходват много мини… И после трудно ще допуснат, че сме решили да оставим таралежова позиция.
Мъжете се умълчаха. От равнината долитаха съскането на пожара при гарата и немски команди.
— Разбрахте ли ме? — попита Шишко.
— Да — отговори Мичкин, когото отлагането на сражението, макар и с няколко минути, изпълваше с надежда.
Той се обърна назад и надеждата му стана по-голяма. Подвижният бой с андартите в полите на планината се отдалечаваше и заглъхваше. Само вдясно се чуваше близка и честа стрелба. Групата на Данкин водеше сражение с разпръснати остатъци от гръцки отряд. Положението бе такова, че вече можеше да се мисли дори за оттеглянето на мъчноподвижния и болен от задух Шишко. Но защо се бавеше още тая проклета червена ракета? Месецът бе започнал да избледнява, а на изток, зад огромния и тъмен колос на планината, се разрастваше бавно сиянието на сребриста зора. Безоблачното небе приличаше на кристалночист свод от стъкло.
Мичкин бе селянин, бе израснал всред природата, бе виждал хиляди пъти как нощта умира, звездите бледнеят и се ражда денят, но никога зората не му се бе виждала тъй свежа и хубава, както сега. Той се обърна към ранения, който лежеше зад него изнемощял от кръвоизлива си, и го попита с несъзнателен егоизъм:
— Гледаш ли за ракетата?