Мичкин съзна, че задържането на могилата вече нямаше никакъв смисъл. Сега, сега трябваше да се появи червената ракета!… Сега или никога!… Защото още в първата минута, след като откриеха огън по наближаващите немци, върху могилата щеше да се изсипе отново адски залп от мини. Нима трябваше да се чака изобщо червената ракета? Мичкин се извърна наляво и видя лицето на Шишко. Единственото око на водача от голямата тютюнева стачка го гледаше също. И това око бе както винаги живо, блестящо, ведро. В него нямаше ни мрачния огън на Динко, ни ледената студенина на Лукан, от която Мичкин бе потреперал веднъж в щаба. Това око бе човечно, топло, съчувствено. То различаваше безсмисления героизъм от справедливото и разумното, долавяше жаждата за живот върху лицето на Мичкин, виждаше преброените мигове, в които последният все още можеше да се спаси, преди немските мини да забушуват отново върху могилата. И тогава Шишко рече:
— Върви, Мичкин!… И Ляте, и другият… Няма нужда да чакате сигнала… Другарите се оттеглиха.
— А ти?… — трескаво попита Мичкин.
— Аз ще остана тук… Стар съм, не мога да тичам.
Разстоянието между тичащите немци и могилата намаляваше бързо. Миговете летяха.
— Прощавай тогава!… Ние те оставяме… Прощавайте всички…
Мичкин говореше бързо и гузно, сякаш бе виновен, задето се възползваше веднага от думите на Шишко.
— Прощавайте, другари!… — каза той още веднъж.
Сърцето му биеше лудо.
Той пропълзя по корем до задния склон на могилата, влачейки оръжието си, спусна се бързо надолу и хукна към разрушения мост. След него изтичаха Ляте и другият човек.
На могилата останаха само Шишко, човекът, който бе дошел с помощта на Варвара, и още двама души, които след заповедта на политкомисаря се бяха довлекли по някакъв начин от превързочния пункт. Но тия двама души не бяха превързани и лежеха почти напълно обезкървени, така че Шишко не можеше да разчита на тях.
Настъпваха последните мигове на живота. И тогава Шишко съзна, че партията му казваше: „Браво, старче, ти удържа!… Ти удържа като в тесняшките дни, когато нещата не ти бяха ясни, но ходеше по митингите и загуби окото си… Ти удържа както през дните на голямата стачка, когато тютюневите господари разиграваха стачния комитет и се опитаха да те подкупят, а след безуспешния опит да направят това полицията те смаза от бой… Ти удържа както в годините на своя нелегален и партизански живот, когато в часовете на смъртна опасност, на глад и ледени нощи пак не падаше духом… И сега, в последното сражение, ти пак удържа, но вече ще умреш, защото си стар и немощен, защото умът ти работи малко бавно… Да, умът ти работи бавничко и не може да схване като Динковия много неща наведнъж… Динко предвиждаше този край, ако сражението не свърши до полунощ. И не се знае дали ако ти бе извършил втора стремителна атака с бомби и отрядът се оттеглеше навреме, нямаше да паднат по-малко хора, отколкото сега, отколкото при бавната атака и разтакането, към което прибягна ти. Качествата у хората са различни. Това, което притежава един, липсва у друг. Но ти даваше, каквото можеше, и понеже го даваше от сърце, партията ти благодари. А сега внимавай в последните мигове, старче!… Немците приближават.“
Шишко почака, стискайки зъби зад картечницата, оставена от Мичкин. Немците крачеха бегом към могилата с пълна увереност, че върху нея нямаше никой. Шишко различи ясно лицата им, охранени и гладки лица на млади мъже, които след четвърт час щяха да доубият с ритници и приклади ранените партизани, останали в превързочния пункт. Шишко почувствува омраза към тях — не защото бяха немци и щяха да го убият, а затова, че се гавреха с ранените и разстрелваха цивилни заложници. Той не почна да стреля дори когато стигнаха на петдесет метра от могилата. Още малко, мръсни кучета, още малко!… После Шишко се прицели добре и рамото му почна да подскача от ударите на картечницата. Десетина души от немците се повалиха наведнъж всред стонове и ругатни. Останалите побягнаха и се хвърлиха в канавките на шосето. Веднага след това Шишко пренесе картечния огън във фланга на групата, която отиваше от шосето към гарата. Той стреля непрекъснато почти половин минута, докато картечницата направи засечка. В настъпилата тишина се чуваше яростен немски глас, който викаше пресипнало:
— Feuer!… Feuer!…
Можеха да се използват още няколко мига. С бързо движение Шишко хвърли автомата си назад, а после, без да става, даде тласък на тялото си и дебелото му туловище почна да се търкаля като бъчва по стръмния заден склон на могилата. Когато се озова в подножието й, той бе издраскан и задъхан, но се усмихваше самодоволно, както в дните на своята младост. Някога, преди четиридесет години, в тесняшкия клуб той бе член на гимнастическа група и в неделни дни караше другарите си да разбиват с чук върху гърдите му каменни плочи. Този номер предизвикваше у образованите другари гримаса на недоволство, но докарваше възторг у неуките работници. Сега мускулите на Шишко не бяха отслабнали много. Само астматичните му дробове, отровени от тютюневия прах, не работеха както трябва.