Като преодоля задуха си, Шишко почна да пълзи към канавката на шосето, влачейки автомата след себе си, а в това време върху могилата се изсипа адска градушка от мини. Той стигна до канавката и залегна в нея, а после видя как от билото на могилата изригваха гейзери от пръст и по равнината, между шосето и гарата, прибягваха немски войници. От новата си позиция Шишко можеше да стреля върху тях, но се въздържа пак. Той изкопа с ножа си върху брега на канавката малка площадка, опря лактите си в нея и зачака отново. През паузите от минните детонации от планината не идеше никаква стрелба. Шишко съзна, че другарите му се бяха оттеглили и защитата на могилата ставаше безпредметна. Тава го накара да открие стрелба върху немците, които под защитата на минния огън се мислеха прикрити от неприятеля върху могилата и отиваха към гарата. Но той успя да изстреля само един пълнител. Нещо твърдо и тежко падна като камък в краката му. Когато се обърна назад, той видя зад гърба си няколко немски войници, които веднага залегнаха. След две секунди хвърлената бомба избухна.
Шишко не усети нищо. Той загина леко, без мъка и горчивина.
Когато немците се изкачиха на могилата, намериха върху нея само късове от човешко месо. Дори трупът на фон Гайер до канавката на шосето бе станал неузнаваем от минния огън й немците го помислиха за убит партизанин. Две санитарни линейки се отделиха от колоната и запълзяха нагоре по серпантините на шосето в посоката, от която бяха дошли. От запалените цистерни при гарата се издигаха все още гъсти черни кълба от дим, които се разстилаха над околността като грамаден траурен облак. Могилата приличаше на купчина от бързо нахвърляна пръст. Но тук-таме между ямите, изровени от мините, бяха оцелели стръкове мак и равнец. Върху могилата се изкачи бавно немски офицер с голобрадо лице и зачервени от безсъние очи. Той прекрачи равнодушно обезобразените остатъци от човешки тела, после запали цигара и се загледа в горящите цистерни при гарата. Погледът му бе студен, печален и зъл.
А на изток сред розово сияние и кристалночиста синевина изгряваше денят.
XIII
Когато Ирина и Костов наближиха Кавала, видяха също тази синевина, но денят не можа да разсее ужаса от изтеклата нощ. По хълмистата равнина стърчеха тъжно маслинови дървета и остатъци от древни развалини, мяркаха се блата, обраснали с тръстика, гръцки селяни беряха тютюн.
Светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн се бе разпукал на отделни блокове и два от тях — завчера Борис, тази нощ фон Гайер — се бяха отърколили в пропастта, оставяйки зад себе си усещане на виновност и печал. „Никотиана“ бе стигнала до своя неизбежен гибелен край. Нямаше да има вече надлъгване при покупките, неприятности с манипулацията, сплетни около продажбите. Името на „Никотиана“ се превръщаше в празна дума, а главният й експерт с всичката си елегантност, блясък и лукс — в безлично конте, в излишен, неправещ никому впечатление човек. Едва сега Костов разбра защо се бе грижил така несъзнателно и предано до последния миг за Борис, защо бе желал подписването на договора с Кондоянис, защо бе потресен от убийството на фон Гайер. Без „Никотиана“ той губеше почвата под краката си, нямаше кого да подкупва, увещава или заплашва с нейната мощ. Експертът се усещаше смазан и унизен, като заедно с това изпитваше злобата на всички, които трябваше да си отидат със стария свят. Нямаше никакви изгледи, никаква морална опора за нов живот. Ала дори всред тази пустота полъхна надежда.
Костов помисли за Аликс. Да, оставаше Аликс!… Детето с ръждивочервената коса продължаваше да упражнява чудотворно въздействие. Експертът усети внезапно същата ведрина, която бе изпитал след завеждането на Аликс у Кристало и благополучния изход на преговорите за нея с Херакли. Оставаше Аликс, диво, изсъхнало цветче, откъснато от скалите на Тасос, което запълваше пустотата, зееща след разрухата. И снобът, фантастът на модата видя пак детето в рамките на загиващия свят, представи си отново Аликс в своя мухлясал „Юнион“, облечена в бледожълта вечерна рокля. Той не съзна, че отглеждайки дивото цветче, искаше да създаде човек, подобен на себе си.