Той седна в колата си и я подкара бавно към немското комендантство. Сега усещаше ръката си по-добре и държеше кормилото сигурно. Наближаваха пладне и часовете на пълно безветрие, когато небето добиваше пепелносив оттенък, а от голите хълмове струеше убийствена жега. Лицето на експерта стана червено и се обля в пот. Площадът до пристанището гъмжеше от хора, но той не обърна внимание на това, а зави нагоре по крайбрежната улица, от двете страни на която се издигаха къщите на избягали гръцки милионери. В една от тях живееше Кондоянис. Когато мина край нея, Костов чу името си. Той спря колата и погледна към къщата. На верандата, по риза с къси ръкави, стоеше един от чиновниците на Кондоянис и възбудено махаше с ръка.
— Господине, какво правите?… — викаше чиновникът. — Вие постъпвате съвсем неразумно!…
Експертът повдигна рамене.
— Вкарайте колата в двора и елате веднага при нас — каза гъркът.
Костов остави колата на улицата и влезе в къщата. Лъхна го приятен хлад, дъх на чистота и благоухание на лаванда, идещо от жената, която стоеше в хола. Чиновникът — учтив и приличен млад човек — бе едно от доверените лица на Кондоянис и оженен за племенницата му, живееше при него.
— Къде отивахте? — тревожно попита гъркът.
— В немското комендантство — отвърна експертът.
— Господи!… Как ви е хрумнало това?… Сега не трябва да мърдате от къщи.
— Защо?
— Защото могат да ви убият… Немското комендантство вече не съществува… Германците се изтеглиха завчера, а сега на площада се събират работници… Очакват слизането на партизански отряд.
— Какъв отряд?
— Не зная, но боя се да не е червен.
— Няма значение!… — Костов махна с ръка и глътна от сиропа, който му поднесе жената.
После той им разправи накратко за арестуването на Кондоянис, смъртта на Борис и убийството на фон Гайер. Гъркът и жена му слушаха потресени. Жената ахкаше от ужас, а мъжът се разхождаше, пъшкаше глухо и гладеше нервно от време на време черната си коса.
— Значи, не подписахте договора? — попита той, когато Костов свърши.
— Не, не можахме… Арестуването попречи.
— Те ще го убият!… — изохка жената.
— Не, няма да му направят нищо — самоуверено произнесе гъркът. — Всичко произлиза от тия мръсници, баронът и госпожица Дитрих… Шефът трябваше да им подхвърли нещо. Два дена Лихтенфелд ясно намекваше за това.
— Да, Лихтенфелд и Дитрих са мръсни кучета. И Малони, вашият човек, излезе подлец… Той ги е осведомявал за всичко.
Настъпи мълчание, в което домакините се ослушаха неспокойно. По стълбите се качваше някой. Влезе плешив, чистичко облечен мъж, с повехнало маларично лице. Костов позна един от истифчиите в склада на Кондоянис.
— Какво става, Патрос?… — уплашено попита жената.
— Нищо!… — отговори истифчията. — Митингът се отлага за довечера. Изглежда, получено е съобщение, че отрядът ще закъснее.
— А какво приказват работниците? — Чиновникът на Кондоянис му наля мастика. — Имаше ли червени знамена?
— Не!… — отговори Патрос, като глътна мастиката и погледна Костов враждебно. — Нямаше червени знамена… Но имаше нещо по-лошо: български войници с червени ленти.
Той погледна експерта за втори път и добави сърдито:
— Вие, българите, идвате в Беломорието само за да ни създавате главоболия… Ако ЕАМ вземе властта в града, това ще се дължи само на вашата проклета пехотна дружина!… Изглежда, че половината от войниците й са били комунисти.
— Твърде е възможно — равнодушно отвърна Костов.
Домакините погледнаха истифчията недоволно, сякаш се боеха да не обиди госта им. Патрос бе заклет венизелист и мразеше българите, но в космополитния кръг на едрите тютюневи господари расовата омраза беше изключена. Настъпи мълчание, в което гостът и домакините пушеха с досада и поглеждаха от време на време към Патрос. Истифчията изпи мастиката и стана да си върви. Той съзна малко горчиво, че след като донесе резултата от разузнаването си, ставаше излишен. Пропастта между господарите и работника не можеше да се запълни с нищо.
— Искате ли да обядвате с нас? — попита чиновникът на Кондоянис след излизането на Патрос.
— Не, благодаря!… — отказа експертът. — Не мога да оставя госпожа Морева сама.