— Предполагам, че българските пари няма да се обезценят много — рече той. — Банката има покритие от злато.
— Много е, господине!… — почна да протестира лекарят. — Вие сте прекалено щедър.
Той се опита да върне част от парите, но Костов му рече:
— Печалбите на фирмата от ксантийския тютюн също не бяха малки… Ние заминаваме рано сутринта… Сбогом и лека нощ на всички.
Експертът се ръкува поотделно с всички и тръгна с провлечени стъпки към втория етаж. На площадката, където нямаше лампа, той усети ангинозната болка в сърцето и лявата си ръка, изпъшка глухо, прегърби се и постави в тъмнината под езика си хапче нитроглицерин. След него, когато останаха сами, Кристало произнесе:
— Този човек няма да свърши добре.
— Защо? — попита лекарят, като слагаше без радост грамадния хонорар в джоба си.
А Кристало отговори като древна пророчица:
— Не му се живее.
Те тръгнаха сутринта зад въоръжения български ешелон, който поддържаше снабдяването на гарнизона в Кавала и продължаваше да снове дори през тия дни между българска Македония и Беломорието. Ешелонът се състоеше от десетина моторни коли с флагчета и набързо нарисувани пролетарски емблеми. До шофьорите седяха войници, въоръжени с автомати и бомби, а върху платформата на първия камион имаше дори картечница. Войниците очакваха нападение от бели андарти, но по пътя срещаха само приятелски отряди от ЕАМ, които се прибираха в селищата и разменяха с българите поздрави. Зад военните камиони се хлъзгаше бавно лимузината с Костов, Ирина и Виктор Ефимич. Гръцките постове не искаха никакви обяснения от хората, които пътуваха в нея. Радостта от победата правеше пролетариите великодушни и не особено бдителни. Какви обяснения можеха да се искат от един грохнал мъж с парализирана ръка и някаква вдовица в траур? По дяволите!… Нека вървят. Червените гръцки постове махваха небрежно с ръка и жената с пусти очи и ледено лице подкарваше отново колата напред.
Но при старата българска граница те бяха подложени на основен разпит и тук експертът показа документа от Макронис.
— Къде отивате? — попита партизанинът, който проверяваше книжата им.
— Прибирам се в София.
— А не се ли боите? — Партизанинът се усмихна.
— Няма от що, другарю… Ние сме патриотични търговци.
— Разбира се!… Продължавайте.
Човекът бе доволен от отговора и документите. Той спазваше педантично директивата за Отечествения фронт. Искаше да внуши спокойствие дори на тия хора.
Колата продължи. Тя се бе отделила от военния ешелон и пътуваше сама, понеже тук се намираше вече в българска територия и нямаше опасност от нападение на бели андарти. Те бяха дошли в Беломорието през Рупел и Кресна, а се връщаха по долината на Места. След всеки отминат връх цветовете на юг бледнееха, въздухът ставаше по-хладен. За първи път от двадесет дни Ирина видя облаци. В съзнанието и изпъкнаха тишината, боровете и ледените звезди на Чамкория, а после разрушените къщи и посърналата зеленина на София. Обзе я носталгия към отлитащия блясък на юг. Между смокините и наровете на Тасос искаше да се върне в Чамкория, а тук почваше да копнее за острова. Но тя не съзна, че в тъгата, с която мислеше за цветовете на юг, а не за смъртта на Борис, на фон Гайер или на Динко, имаше нещо страшно, което показваше, че бе вече нравствен труп. А после мисълта й, все тъй безстрастно и хладно, продължи: „Трябва да прибера някои бижута и ценни книжа от огнеупорната каса в Чамкория… Трябва да се погрижа и за паспорт… Това е доста трудно вече, но Павел ще го уреди.“ Веднага след това мисълта й добави с циничен вътрешен смях: „Станахме патриотични търговци… Колко забавен е тоя Отечествен фронт!…“
Шосето почна да се катери по стръмнина. Тя смени скоростта и произнесе разсеяно:
— Не намираш ли, че Отечественият фронт е монтаж на англичаните?
— Не — сухо отговори експертът, разсърден от политическото й невежество. — Англичаните и американците са против него.
— А какво представлява тогава?
— Тактика на комунистите.
— Нима англичаните и американците са толкова глупави да не я видят? — попита тя.
— Не зависи от тях.
— Кой го създаде тогава?
А експертът отговори:
— Комунистите и народът.
Той се опита да раздвижи болната си ръка, но не можа. Тя бе почти напълно парализирана. И съзнавайки разрухата на тялото си, той помисли пак: „Все едно.“