— Няма време за коняк, докторке!… — каза той изведнъж по-грубо и по-враждебно, отколкото искаше. — Това е!… Ще вземем вилата.
А тя произнесе:
— Аз съвсем не те повиках заради вилата.
— А за какво?
— За една друга услуга.
Мичкин се начумери пак.
— Ние се борихме, за да унищожиме фашизма, а не да вършим услуги на буржоазията.
Тя се изсмя студено и сухо.
— Какво искаш? — попита Мичкин.
А тя отговори:
— Нищо. Върви си. Извинявай, че ти загубих времето.
Вместо да си тръгне, Мичкин седна на креслото, като се почувствува унизен и смачкан. И това, което го смачка, бе споменът, че някога тази жена съблече вечерната си рокля и напусна веселието, за да отиде в снежната виелица при болното дете на сина му; и че той, Мичкин, поставен сега в положението да й помогне, не постъпваше по същия начин. Но Мичкин веднага намери мъжествения изход от положението.
— Слушай, докторке!… — каза той, като сви грубите си юмруци и се наежи като бик. — Има неща, които не мога да извърша… Партията, съвестта, загиналите другари ми забраняват да ги извърша… Аз не мога да освободя вилата ти от реквизиране… Но има други неща, които мога да направя, дори ако хората започнат да приказват срещу мене… Ясно ли ти е? Кажи сега за какво ме повика?
Тя го погледна с изненада и помисли равнодушно: „У този човек има характер.“
— Искам да вляза във връзка по телефона с девер си — каза тя след малко.
— Девер ти?… — Мичкин направи гримаса на досада, задето го главоболеше с такава дреболия. — Кой е девер ти?
— Нима не знаеш? — в гласа на Ирина прозвуча известна надменност. — Вашият човек Павел Морев.
Мичкин я погледна втрещен.
— Значи, Борис Морев…
— Да, Борис Морев и Павел Морев са братя — каза тя бързо.
След продължително цъкане и припомняне на нощта, в която бе дошел да отведе Павел от вилата, Мичкин попита:
— А защо не му се обадиш ти?
— Защото не знам къде да го търся.
— Във Военното министерство… Там, разбира се, къде на друго място?… Дай сега един коняк.
Мичкин щурмува настойчиво няколко телефонни централи и като изреждаше не без известна важност всичките си партийни звания, успя да проникне по жиците до кабинета на другаря Морев. Той подаде веднага слушалката на Ирина. От другия край на жицата се чу зает и хладен глас.
— Тук е снаха ви!… — каза Ирина.
— Да?
— Вероятно си спомняте… Ние се видяхме веднъж…
— Да!… — Гласът я пресече неучтиво. — Какво искате?
Ирина почна да обяснява, че нямала никаква вест от шофьора си и колко трудно било да си купи билет за автомобилния рейс.
— Откъде се обаждате?
— От Чамкория, Боже мой…
— Утре ще ви изпратя колата си.
Тя чу неприятно тракане от затварянето на телефона и остана поразена със слушалка в ръка. Устните й потрепераха от гняв.
— Какво?… — попита Мичкин. — Прекъснаха ли?
— Не — отговори тя. — Изглежда много зает.
Мичкин изпи коняка и каза загрижено:
— Сега кипи борбата срещу четвъртото постановление на Министерския съвет.
— Какво е това постановление? — попита тя разсеяно.
А Мичкин отговори:
— Да не търсим отговорности за избитите си другари.
На другия ден пред вилата спря мощна военна кола с червено флагче до единия фар. От нея слязоха шофьор в униформа и едър подофицер с партизанска значка. Мъжете огледаха вилата навъсено и позвъниха на главния вход. Ирина ги покани да закусят, но те отказаха. Нямало време. Другарят Морев заповядал да тръгнат веднага, тъй като колата му трябвала. „Ще приличам на арестувана — помисли Ирина. — Но това е по-добре, отколкото да се блъскам в автобуса.“ Гневът й срещу Павел се засили.
Двете жени седнаха в колата. Прислужницата стисна куфарчето с бижутата между коленете си, а Ирина подаде ръка на Мичкин, който в това време минаваше по работа край вилата. Той й каза, че последната ще бъде реквизирана утре. Ирина не съжаляваше — тя изобщо не бе изпитвала никога чувство на собственост върху тази вила, обитавана винаги от тъжния призрак на Мария. Веднага след заминаването й Мичкин постави пред вилата пост.