— Не знаех това — произнесе той хладно.
— Сега го узнахте.
— Не виждам защо.
Гласът му си оставаше равнодушен и сух, а това я пронизваше по-силно от всякакъв упрек. И тогава тя се разхлипа истерично, болезнено, както през крехките години на своето юношество, както през дните, когато „Никотиана“ й бе отнела Борис. А сега нещо друго й отнемаше Павел и това друго бе пак „Никотиана“, чийто мрачен призрак, символ на загиващ свят, беше помел и унищожил толкова хора. Тя усети, че мъката й стигна до пароксизъм. После нададе слаб вик и за да потисне припадъка, захапа ръката си. След това го погледна унизено и засрамено. Той мълчеше и пушеше бавно. Нищо не бе разклатило равнодушието му.
Дойде й на ум, че той сигурно бе виждал десетки честни мъже и жени, които се бореха и загиваха от студ, глад и рани в партизанските отряди и че патосът на техния живот бе далеч по-вълнуващ от драмата на някаква похабена светска развратница, която се разкайваше за миналото си. А към това равнодушие може би се прибавяше и лекото отвращение, което уравновесените и силни мъже изпитваха към всяка развратница. И тогава тя съзна, че никога нямаше да го спечели и че през оная нощ любовта бе само минала покрай тях, без да ги докосне. Нямаше какво повече да чака от този мъж, от живота, от бъдещето си… Копнежът, надеждата, която блещукаше като спасителна светлина в съзнанието й, угасна отново в мрачната сянка, която хвърляше миналото. Дори след като бе престанала да съществува, „Никотиана“ продължаваше да разделя хората.
Тя съзна смазана всичко това и стана да си върви, но той я спря неочаквано:
— Какво възнамерявате да правите? — попита той.
А тя отговори глухо:
— Не зная.
— Имате ли пари?
— Пари?…
Тя не разбираше нищо, гледаше като сомнамбул.
— Пари, естествено… На вас ви са нужни пари.
— Имам — отговори тя механично.
Тя имаше в чужбина големи авоари от мръсни, изстискани от Борис и фон Гайер пари. Но защо й бяха сега тия пари? За да продължи паразитния си живот в някой швейцарски град, за да затъпее окончателно, за да поддържа любовници като майката на Мария, когато застарее, когато тялото й увехне, а порокът на сладострастието й се превърне в болезнена извратеност. Сега тя бе готова да даде всички тия пари само за една топла дума от този мъж, само за това да не бе прочел анонимните писма и донесенията на частното детективско бюро. Той почна да й говори нещо. Топли думи ли бяха това?… Не, те се отронваха хладно, с металния тембър на враждебност и скрито презрение. Той й четеше сухо напътствие за обществения дълг, за труда, за възможността да стане фабрична лекарка.
Тя го прекъсна с думите:
— Можете ли да ми издействувате паспорт?
Той я погледна малко учудено, а после отговори:
— Не, не може да става и дума за това.
— Аз имам големи авоари в чужбина — похвали се тя. — И мога да ви се отплатя добре.
Той я погледна пак, но сега вече поразен и скандализиран. А тя, в пристъпа на безумието, което я беше обзело, следеше израза на лицето му. Така!… Нека се отврати от сребролюбието й до погнуса, нека се увери, че всичко е истина, нека види, че тя бе мръсен и жалък червей, който се гърчеше противно в развалините на стария загиващ свят!… Така, така!… Тя започна да ругае партията и комунистите като простачка, като жена на полуграмотен и забогатял от войната бакал, комуто отнемат укритите стоки. А после продължи да го увещава пак за паспорт, питайки как можеше да изнесе бижутата си, предлагайки обидни и прости хитрости, които засягаха личното му достойнство и партийната чест. Ако той или някой негов другар отиват в чужбина… Как, не би ли могло?… При дипломатическите или служебни паспорти не проверяват багажа.
Отначало той я гледаше изумен, след това се разсмя, а после в очите му светна гняв.
— Спрете!… — каза той. — Вие не сте на себе си.
— Не. Всичко у мене е в ред.
— Говорите глупости!…
— Не, аз ви предлагам разумен гешефт.
Възмущението го завладя изведнъж.
— Излезте веднага от стаята ми! — заповяда той.
— Я гледай?… Та откога стаята стана ваша?
Той я погледна критично, сякаш се усъмни за миг в здравината на разума й. А тя го дебнеше крадешком с трескавите си, разширени от нервния си припадък очи… Така, така!… Още малко и отвращението към нея щеше да стане пълно, още малко и той щеше да я презира като последната и безскрупулна уличница в рухващия свят. Това значеше облекчаваща безнадеждност, затваряне на пътя към този човек, край на всяка надежда, на всеки копнеж за живот!… А после забрава, небитие, безконечност, после време, материя и пространство, спокойствието на смъртта, в чийто мрак замираше трепетът на всеки живот… Към това спокойствие се стремеше тя сега, съзнателно, активно, към този мрак, в който днес, с един револверен изстрел, беше потънал Костов, изхабена и безполезна дрипа от миналото.