Ала в този миг тя съзна, че гневът от лицето му изчезваше, за да стори място на съсредоточена загриженост. Стори й се невероятно — той бе уловил ръката й, а в острите му пронизващи очи, които познаваха хората и умееха да използуват всяко положение, светеше любопитство, някакъв план, чрез който искаше да узнае нещо. Какво, пак ли студено внимание към вдовицата на мъртвия омразен брат, пак ли ново, мъчително люшкане назад? Не, не ще го допусне!… И в мъглата на мъката и разстроените си нерви тя чу гласа му, който питаше:
— Познавате ли госпожица Дитрих?
— Да!… — излъга тя безумно. — Канех я редовно на чай.
В очите му светна хитър, доволен блясък.
— Осведомявахте ли я за нещо? — продължи той.
— Да!… — извика тя яростно. — Осведомявах я за всичко!… За слуховете в двореца, за събранията на англофилите, за шиканиите на Борис с Отечествения фронт… За всичко, за всичко!…
— Знаехте ли каква беше госпожица Дитрих?
— Знаех… Агентка на Гестапото.
— А знаехте ли какво ще последва, ако вземем властта и разкрием това?
— Знаех… Арестувайте ме, предайте ме на Народния съд. Той се разсмя изведнъж, но не жестоко, а някак топло.
— Цялата архива на госпожица Дитрих е в наши ръце — каза той.
— Ето, видите ли?… — Обзе я пароксизмът на дива, болезнена наслада от това, че най-сетне беше успяла да го заблуди докрай. — Значи, имате доказателства… Арестувайте ме, какво чакате?
А той отговори:
— Да, но госпожица Дитрих отбелязва в докладите си, че вие сте й пречели ужасно… прогонвали сте я като чума от къщата си… Тя е подозирала хитростите на „Никотиана“ с Отечествения фронт и дори ви обвинява в посредничество… Разбира се, вие нямате никаква заслуга с това, но нямате и вина…
Тя го гледаше забъркано, втренчено, с полуотворени уста.
— Защо искате да ви намразя? — попита той внезапно.
А тя отговори като насън:
— О, не зная… Много съм зле.
И в същия миг загуби съзнание и политна в ръцете му.
А когато отвори очи, видя, че се намираше в леглото си, а до нея стояха Павел, прислужницата й и подполковник Данкин с русото си, подобно на царевичен кочан лице. След малко отнякъде изникна друг човек, с униформа и кепе, върху което лъщеше червена звезда. Той държеше спринцовка, която заби в ръката й. После човекът остави спринцовката на масата и направи знак на всички да се отдалечат. Дойде й на ум, че този човек трябва да бе лекарят на партизанската група, чийто щаб се намираше долу. Тя се досети за това по червената звезда и пагоните му на санитарен полковник. Той имаше загоряло, почти шоколаденотъмно лице с изпъкнали скули и полегати бадемови очи. Лицето му бе много типично и някак познато. Къде бе виждала този монголоид? Тя напрегна паметта си, но не можа да си спомни нищо и тогава реши, че това бе просто непознат лекар.
Тя прошепна:
— Какво става с мене?
А партизанският лекар отговори:
— Припадък от силно вълнение с нервна треска… Не се безпокойте. Ще мине.
— Сега съм по-добре — каза тя.
— Направих ви инжекция за сърцето, а след малко ще ви дам и успокоително… Опитайте се да заспите.
— Да, това е добре… Дайте ми саридон.
Но той й даде друго лекарство, под формата на прах, който разбърка в чаша вода. В казармените аптеки липсваше саридон. След това той се обърна към останалите и каза:
— Тази жена има нужда от пълно спокойствие.
Прислужницата и Данкин излязоха. Лекарят погледна Ирина, след това Павел, а после, съобразявайки нещо, произнесе шепнешком:
— Никакъв разговор.
— Ясно, докторе… Тя е разстроена от събитията.
— Има защо. Най-добре е щом се поправи, да я изпратите при майка й.
— Ще го направя веднага.
Лекарят излезе и Павел го изпрати до вратата, а после се върна и остана прав до Ирининото легло. Тя дишаше равномерно, с полузатворени, унесени в пространството очи. Той погледна замислено профила й на одалиска. Линията на носа й образуваше лека орлова чупка, устните й бяха свити в спазма на горчивина. Синкавочерната й коса бе гъста и мека като коприна, а от гърдите и раменете й се излъчваше някаква магнетична сила, недостъпна за разума и стара като света. Павел усети тази вероломна сила и с леко усилие на волята отклони погледа си от Ирина. Тя го бе развълнувала слабо само през оная нощ, преди една година, когато нервите му бяха изострени от нелегалния живот, от безсънните нощи, от всекидневния риск да попадне в ръцете на Гестапото или българската полиция. Тази жена бе просто отломък от старото, болна душа с хипертрофирана чувственост, унищожена воля и покварен ум. Тя бе осъдена на гибел, проядена безнадеждно от пороците и паразитния си живот. Нищо не можеше да я спаси. Сега тя будеше у него само съчувствие поради рефлекса да се самоунищожи — последен и благороден рефлекс на някога горда, здрава и силна душа, която светът на „Никотиана“ бе осакатил.