След няколко минути тя заспа. Преди да напусне стаята, Павел я погледна още веднъж. Сега, под кремавата светлина на нощната лампа, лицето й изглеждаше призрачно красиво и сякаш носеше печата на неизбежна съдба, на близка гибел. Той излезе от стаята на пръсти.
Ирина остана сама. А навън бе есен и върху черните стъкла на прозореца дъждовните капки барабанеха като пръсти на мъртъвци.
Тя се събуди на другия ден към обед, затъпяла и безчувствена от силното приспивателно, което й даде партизанският лекар и което бе предназначено не за жени, а за тежко ранени мъже, които умират в агония. Отдолу идеше познатият шум от щаба — звън на телефон, стъпки от подковани ботуши и бумтенето на автомобили и мотоциклети. От дантелената завеса на прозореца се процеждаше тъжната и белезникава светлина на дъждовния ден. Прислужницата донесе закуската в леглото й, но тя не хапна нищо, защото й се повдигаше от лекарството, което вероятно съдържаше опиум. След малко дойде партизанският лекар със загоряло монголоидно лице и кепе с червена звезда. И когато го видя, пак й се стори, че познаваше отнякъде този човек.
— Повръща ми се — каза тя.
— Това е от лекарството… Вие сте лекарка, нали?
А тя отвърна:
— Бях.
Той не отговори веднага. Може би не разбираше какво искаше да му каже, защото не познаваше миналото й и не допускаше, че жена, завършила медицина, може да почне да търгува с тялото си, като стане любовница на фон Гайер срещу контингентите на Немския папиросен концерн. И може би не знаеше, че дванадесет години духовна леност бяха затрили от паметта й почти всички знания, необходими за практиката.
— Навярно женитбата ви е накарала да скъсате с медицината — произнесе той след малко.
Тя каза:
— Да.
— А сега ще трябва да възстановите знанията си… Трябват кадри да строим социализма.
— Това е невъзможно.
— Кое?
— Да възстановя знанията си.
— Защо?… — Той се въодушеви неочаквано. — Една година усилено четене и работа в клиниките е достатъчна.
— За мене е трудно.
— Аз самият постъпих така… В продължение на пет години не се занимавах с никаква медицина.
— Защо? — попита тя.
— Бях политически затворник.
„Така ли“ — помисли тя. А после се усмихна и му прости, задето й бе дал приспивателно, от което й се повръщаше.
— Къде е вашият генерал?
— Излезе преди малко и заповяда да му кажа по телефона как сте.
— Кажете му, че съм много добре.
— Не, няма да му кажа това.
— Защо?
— Защото не сте никак добре… Вие сте просто кълбо от възбудени нерви. И никакви драми днес.
— Драми ли?… Какви?
Тя почервеня от срам при мисълта, че този човек знаеше или подозираше нещо от историята й. А той забеляза това и рече:
— Просто ще вземате нещата от смешната им страна.
— Може би нямам чувство за хумор като вас.
— Това не пречи да излезете за малко от себе си… Инак припадъкът ви ще се повтори.
— Не мога — мрачно каза тя.
И като се учуди на признанието си, усети, че ръцете й почнаха да треперят.
— Как да не можете?… Това е глезене.
— Глезене ли?
— Да, през времето на Шарко лекуваха такива пациенти с плесници.