Около тясната маса седяха десетина мъже в кафени походни униформи и една дребна, слаба жена с пагони на майор. Тя имаше умно лице, което човек, макар и повехнало, без колебание би нарекъл приятно. Тя изпълняваше неопределената функция на офицер за поръчки при политическото командуване на армията, движеше се по целия фронт и произнасяше пред войниците хубави вълнуващи речи.
Повечето мъже в стола бяха офицери от бившата армия и показваха съответната изисканост в маниерите. Те имаха загладени лица, безупречно стегнати униформи и някакво особено чувство за генералщабно достойнство, което изразяваха в снизходителна сдържаност и желание да не смесват преценките си с грубото въодушевление на партизаните, които нахълтаха с големи чинове в армията. В началото на войната те приеха своя командир с иронична почтителност и веднага се опитаха да му направят няколко дребни шиканийки. Но генералът от съпротивата показа, че не беше наклонен да се шегува. Той реагира бързо и строго. Двама от шмекерите той заплаши с военен съд, а на останалите внуши, че при опит да своеволничат ще докара един охранителен взвод от първите линии. Щабната машина заработи изведнъж бързо и точно. Недоволниците се подчиниха, но своето чувство на генералщабно достойнство те не загубиха и дори в тоя момент продължаваха да гледат насмешливо новите му пагони. Те мразеха военните му познания, добити в Съветския съюз, хладнокръвието и бързата му съобразителност, енергията и умението му да се справя с хората. Те се дразнеха от хубавата му спортна външност и съвършенството, с което говореше испански, френски и руски език. А същата неприязън изпитваха те и към жената-майор, която разпалваше войниците, и към подполковник Данкин, от очите на който не убягваше нищо, и към дивизионния лекар с продълговатите бадемовидни очи, който с еднакво умение можеше да изпълнява и функцията на политически командир. Те ненавиждаха и четиримата, защото виждаха, че това бяха комунисти от най-противния за тях вид — неумолими, настръхнали, бдителни.
Но всичко това те криеха доста умело под маската на съмнително приобщаване. Само един или двама от тях бяха заели честно отношение към новия свят и приемаха радостно доверието, с което ги удостояваха комунистите. Останалите разчитаха върху по-нататъшното развитие на събитията, върху стария опитен конспиратор, който дърпаше още конци във Военното министерство и след два преврата в миналото навярно замисляше трети. Те криеха тая надежда под бъркотия от прогресивни фрази и смешни съчетания от набързо усвоени марксически термини. Павел сърбаше чая от липов цвят и с ведрото си чувство за хумор продължаваше да ги слуша и да се забавлява с тях. Той мислеше: „Не беше лесно да командуваш дивизия с щаб от такива шмекери… Аз се справих с тях, защото партията ме е научила да боравя с хората. Неколцина ми помагаха честно и са вече спечелени… А да печелиш хората е цяло изкуство.“ После той се сепна изведнъж: „Внимавай да не станеш глупак… Внимавай кого ще предложиш за производство.“
Той изпи чая си и произнесе внезапно:
— Капитан Денев!…
— Заповядайте, господин генерал…
— Ще ме придружите в обиколка по сектора.
— Тъй вярно, господин генерал.
Павел стана и тръгна към вратата, последван от Варвара и капитан Денев. Останалите офицери се изправиха едновременно, удариха токовете си и застанаха мирно. Капитан Денев тръгна след Варвара под косите иронични погледи на другарите си. Той бе мършав кестеняв човек и минаваше за кариерист, понеже бе спечелил доверието на генерала.
Навън пред щабния стол чакаше мощна военна кола, зад която дойде охрана от мотоциклисти в каски. Павел ги погледна с досада. Нямаше вече нужда от тях. Под майското слънце, в синия простор, в благоуханието на цветя и треви се носеше мирът. Стръмните покриви на селските къщици, потънали в букети от зеленина, се очертаваха ярко върху фона на чистото небе. Фасадите и покривите им бяха обрасли със зелен мъх. Ливадите и хълмовете бяха също зелени. Всичко тук бе зелено и свежо. На отсрещния тротоар, задържана от войници, се вълнуваше тълпа от словашки селяни, която посрещна българския генерал с бурно ура. Тя го поздрави за победата и мира. Павел и Варвара отговориха с вдигане на юмрук — бойния поздрав на комунистите. От тълпата се отделиха две момиченца, синеоки и руси като куклички. Те поднесоха букети от рози. Варвара и Павел поеха усмихнати цветята, а след това целунаха двете деца и седнаха в колата. До шофьора се настани капитан Денев. Селяните продължваха да викат ура.