Критиката взе своя реванш за случая „Тютюн“ по най-неочакван, бих казал, зловреден начин. Тя — и отрицаващата, и утвърждаващата — почти в един глас твърдеше, че романът има нужда от преработка, че в него са преувеличени мястото и ролята на буржоазния свят, а не е отделено подобаващо място на борците за нов свят, на комунистите и работническата класа. И това единодушие, което се подхвана и от модните тогава читателски обсъждания, наложиха на Димитър Димов да преработи своя роман, да включи във втората редакция допълнително още около 250 машинописни страници, да развие цяла втора, паралелна на линията Борис—Ирина сюжетна линия Павел—Лила. В края на краищата да развали произведението. Само допреди няколко години издателствата не даваха и дума да се издума за показване пред новата читателска публика първата, всъщност може да се каже, автентична редакция, макар че в някои страни превеждаха „Тютюн“ в неговото първо издание.
Сега нека се спрем на някои особености на сюжета и композицията на романа „Тютюн“.
Зърното, от което пониква огромната конструкция на „Тютюн“, очевидно трябва да се търси в намерението на автора да пресъздаде историята на три поколения тютюнотърговци у нас, среда, сравнително добре позната му покрай втория му баща, известен тютюнев експерт. За тези си намерения Димов е разказвал на своя приятел от Испания, българския дипломат и преводач на „Дон Кихот“ Тодор Нейков. Първоначалните намерения са били да се започне от турско време, с поколението, близко до възрожденските традиции, до моралните максими на българския еснаф, поколение, което носи старинното благолепие, достойнство, порядъчност на отминалите времена. След това да се надникне във фазата на паразитиране върху натрупаното от предците, за да се стигне до най-важното — интензивната деградация, благодарение на която тъкмо тази просперираща среда става притегателен център за пройдохи и парвенюта, които ще внесат безскрупулна енергия сред гаснещите родове. Очевидно под влиянието на главоломните събития, на неочакваните исторически развръзки, а с течение на времето и на марксическите теории за историческия процес, които Димов прегръща като неофит, този замисъл се стеснява откъм исторически обхват, а разширява и задълбочава откъм философско-моралистична страна.
Димов се отказва от дългата предистория, за да навлезе стремително в най-новата история, да започне направо от двадесетте години на века и да побърза да концентрира вниманието си на последното поколение, на финала на трагедията, като само намекне предисторията. Това е наложило освобождаването на постройката на романа от всичко описателно-историческо, от елементите на традиционния семеен роман и е прехвърлило акцентите върху морално-философската проблематика на българския живот и на човешката история изобщо. От тази гледна точка епизодичните роли на фигури като татко Пиер, бащата на Мария, и самата тя, които осигуряват кариерата на случайния пройдоха Борис Морев в тоя свят, имат изключителна структуроопределяща роля и смисъл в произведението. Бих казал дори, че те са натоварени със значение и смисъл, които едва понасят в рамките на сюжета. В него им е определена тежест, която надхвърля отделеното им внимание. Татко Пиер, отчасти и Барутчиев, трябва да поемат цялата ненаписана, имплицитно загатната предистория на романа, да съберат в тесните рамки, които са им определени, и достолепието на старите търговци, и рентиерските навици, и бонвиванството, и старинното достойнство, и безгрижното пилеене на натрупаното, и порядъчното водене на играта, и историческата недалновидност и безотговорност.
Трябва да се предполага, че също под влиянието на хода на историята и новите идеи Димов изоставя далеч по-характерния за него интерес към проблемите на биологическото израждане и недвусмислено почва да подчертава, дори да пресилва факторите на социално израждане, на моралното и политическото дегенератство. В този план дори толкова удобният за третиране образ на Мария е взет в нов ракурс — прекъсната е възможността за биологическо продължение на рода, родът е обезроден, биологически безперспективен. И същата тази Мария, която би трябвало да осигури биологичната приемственост, вместо дете въвежда в рода олицетворението на безродните — Борис Морев, който по волята на съдбата ще поеме кормилото на „Никотиана“, за да я превърне в пиратски кораб, отправил се към сигурна катастрофа. Завръзката на романа, която очевидно е в случайната, но белязана с някакъв димовски демонизъм среща на Мария с Борис, и навремето, и днес предизвиква снизходителни усмивки — явно е колко голяма дан плаща Димов на булевардното четиво от тридесетте години, колко холивудски маниер има в тая внезапна поява на демона-съблазнител. Ако ефектната, чисто филмова поява на Борис в света на „Никотиана“ съсредоточеше творческия интерес на Димов върху себе си, то навярно щяхме да имаме някакво повторение на предишните два романа — „Поручик Бенц“ (1938) и „Осъдени души“ (1945). Новото при „Тютюн“, исторически съдържателното е, че тази ефектна поява на централния герой само слага началото на една история, на изграждането на цялостната образна система на романа. Оттук насетне предстои да се появят Ирина, Костов, Фон Гайер, Шишко, Спасуна, Варвара, Ешкенази и т.н., които ще понесат и онагледят цялата философска и нравствена проблематика на произведението. В известен смисъл може да се каже, че завръзката на „Тютюн“ служи само колкото да се прехвърлим към истинския сюжет, а той е романът между Борис и Ирина, към трагичната история на една любов с нещастен край. Но и това ще бъде вярно само в определени граници, защото тази нещастна любов далеч не изчерпва сюжета на романа, тя е само една от основните сюжетни линии.