— Излизаш ли? — попита тя приветливо, като си даде вид, че е готова да го почака.
— Да — веднага каза Бимби.
Той съвсем не беше решил да излезе, но се облече бързо и когато тръгнаха в полутъмния коридор, попита учтиво:
— Ще отидеш ли утре на тържеството в театъра?
— Нямам карта — отговори тя.
— Аз мога да ти взема от „Братството“.
— Не. Не искам услуги от „Братството“.
Бимби се усмихна и веднага намери друга възможност.
— Част от поканите са предназначени за легациите — каза той. — Аз имам една позната, която работи в немската легация… Ще седнем с нея в една ложа, докато простолюдието се блъска из партера.
Ирина го погледна малко учудено.
— Присъствието ми може да е неприятно на твоята позната — рече тя.
— Не се безпокой. Госпожица Дитрих е много приятна жена. Дори аз веднъж й споменах за тебе.
— По какъв случай? — попита тя.
— Казах й, че имаме една много способна студентка, която заслужава стипендия в Германия.
Ирина се усмихна. Преди да почне флирта, Бимби се опитваше да я подкупи. Той изглеждаше малко глупаво, ала безобидно и добродушно момче.
— Благодаря — сухо каза тя. — Ще си помисля.
— Какво има да мислиш? — възмутено рече Бимби. — Запознаването ти с госпожица Дитрих може да се окаже много полезно за тебе.
Те се разделиха, като уговориха да се срещнат на другия ден за тържеството.
Ирина тръгна към къщи. Чувството на самотност и празнота, което изпитваше, беше намаляло. Едно дребно приключение с Бимби не изглеждаше толкова неприятно. Той имаше красиво лице и доброто телосложение на студентите, които ходят редовно на ски.
Вятърът беше утихнал и над града падаше сива есенна мъгла. Беше студено и влажно, но тихо. Поради някакъв празник, в който занаятчиите не работеха, из улиците се тълпяха чирачета, калфи и малки слугинчета. Те се закачаха с крясъци, ядеха вафли или ходеха важно, прегърнати през кръста. Имаше нещо печално в този дребен, загрубял и безправен свят, в тия малки, дошли от селото същества, които стоеха на най-ниското социално ниво и нямаха друго бъдеще освен черния труд и друга радост освен скитането в празник по улиците. Над сивите здания се виеха ята от гарги. В мъглата звънеше трамвай. От някакъв евтин танцувален салон, в който се събираха улични жени, а нерядко влизаха и студенти, се разнасяше лоша джазова музика.
Ирина се прибра в къщи. Стаята й беше затоплена. От трапезарията се чуваше говорът на хазаите. Те водеха много еднообразен живот, разговаряха винаги само за яденето, покупките или разни домакински неща, от време на време ходеха на кино и чакаха някакво малко наследство, от което мъжът беше намислил да си купи ловна пушка, а жената — кожено палто. Той работеше в немска фирма, бе малко ревнив и ходеше да пазарува сам, а жената, отегчена от скучния му характер, го презираше тайно, но не смееше да му изневери.
След малко хазайката влезе в стаята на Ирина и съобщи с възбудени от любопитство очи:
— Преди половин час те търси един фелдфебел-школник.
— Фелдфебел-школник ли? — рече Ирина.
— Да, едно едро, русо и хубаво момче… С ей такива плещи!
И жената възхитено показа с ръце какви.
— Трябва да е един мой братовчед — каза Ирина. — Малко простоват, нали?…
— Не, напротив!… Разговаряше много добре. Остави ти бележка.
Ирина си спомни, че след свършване на гимназията Динко бе постъпил в школата за запасни офицери. Но тя не го беше виждала оттогава. Мисълта за него я накара да си спомни за досадните роднини от селото на баща й, които в съботен ден идваха на пазар в града и вмирисваха къщата им на чесън. Те правеха това не толкова от бедност, колкото от скъперничество, за да не похарчат някой друг лев в хана. Същото раздразнение предизвикваше у нея и Динко. Той идваше в гимназията с дебели шаячни дрехи, с цървули и шарена торбичка през рамо, в която носеше книгите си. Ала тя не съзнаваше, че онова, което я дразнеше повече, бяха дрехите и говорът на селските й роднини, отколкото скъперничеството и добродушната им безцеремонност.
Ирина отвори бележката. Динко й съобщаваше, че утре следобед ще мине да я види и молеше да се разходят заедно. Тя почувствува досада, но реши да излезе с него.
Госпожица Дитрих бе дълго, подобно на върлина същество, с воденисти очи и загоряло от ски лице. Онова, което я спасяваше от нещастието да бъде напълно грозна жена, беше именно скиорският тен на лицето, липсата на грим и простата елегантност на облеклото. Тя приличаше по-скоро на добре платена машинописка в немска фирма, отколкото на чиновничка в легацията. Носеше малка шапчица, широко палто от светлосив плат и ниски обувки с подметки от суров каучук. Върху палтото й блестеше малка значка с пречупен кръст — емблема на месията, който искаше да разсели свръхчовеците по света.