— Тогава защо прие да отидеш в школата? — попита тя раздразнено.
— Защото школата дава военни знания — отговори той.
— Едрата буржоазия ще стигне скоро до въоръжен конфликт с работниците и дребните селяни… Аз трябва да се подготвя за него.
— Това ли е предречено във вашите книжки?
— Да, това.
— А защо не се усъвършенствуваш във Военното училище? — саркастично попита тя.
— Защото школата дава достатъчно знания. От Военното училище излизат само лакеи на монарха.
— Навярно си въобразяваш, че негово величество е глупав като вас?
— Той е не само глупав — раздразнено отвърна Динко, — но тъп и жесток. И затова тронът му се люлее отдавна от заговори в самата армия.
Двамата продължиха да се карат още няколко минути. Ирина беше почервеняла от гняв. Той знаеше чувствата й към царя и можеше да бъде поне учтив, като не я дразни с отговорите си. Ала упреквайки го в това, тя беше забравила, че костите на баща му, убит през войната, лежеха някъде из пущинаците на Албания.
— Но тогава какво остава пред тебе? — попита тя, като се примири с глупостта му.
— Ще стана селски учител в Средорек.
— И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?
Той се усмихна:
— Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.
В киното нямаше билети. Те се върнаха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел, пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.
— Какво да правим сега? — попита Ирина.
— Можем да се разходим в градината — рече той. — Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.
— Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш възможност да правиш това до насита.
— Да. — Той се престори, че не забелязва подигравката й.
— Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.
— Тъкмо, тъкмо за тебе!…
— Искаш ли да отидем в градината?
— Не, не ми се ходи — каза тя отегчено.
Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно:
— Ирина!… Искам да поговорим още веднъж… за последен път.
Под булото на снежинките зелените му очи гледаха с копнеж, лицето му беше мъжествено и красиво, но тя не забеляза това.
— За какво да говорим?
— Аз те обичам… Непрестанно мисля за тебе.
Тя настръхна като разсърдена котка и дръпна бързо ръката си. Безумието му продължаваше още!… За трети път вече той се осмеляваше да й говори за любовта си — тъжната любов на бедно, селско момче, израсло в неспирния труд по хълмовете, засети с тютюн. Първия път го съжали, втория й стана досаден, а сега — нетърпим. Какво си въобразяваше този ратай, просмукан с разрушителни убеждения и отгледан по милост от баща й? Че можеше да му стане жена ли? Та тя едва понасяше селския му диалект, изгорения и набръчкан от слънцето врат, грубите му червени ръце… При това двамата бяха втори братовчеди. В чувството му имаше нещо неестествено, нещо противно, мрачно и тъжно, което я отвращаваше.
— Махай се!… — произнесе тя вън от себе си.
Той се опита да каже нещо, но тя изсъска още веднъж:
— Махай се!… Махай се веднага отпреде ми!…
След малко тя видя високата му фигура с широк гръб, дълъг войнишки шинел и сабя, която се отдалечаваше в навалицата. И тогава внезапно тя усети тъга. Никога вече той нямаше да я потърси сам. И с него сякаш се отдалечаваше нещо ведро и лъчезарно от детинството им, което любовта му бе помрачила, но което щеше да остане чисто и да ги свързва винаги.
Професорите и асистентите се събраха на скучен банкет в един от салоните на „България“, тихо злословеха за отсъстващите или се хвалеха помежду си с научни постижения, като пиеха предпазливо вино и повече минерална вода. Студентите от корпорацията „Хан Крум“ пируваха в едно бирхале, разбиваха чаши и поглъщаха огромни количества вино, а студентите от корпорациите под патронажа на хановете Кардам и Тервел имаха вкус към салонни прояви и бяха комбинирали пиенето си с флирт, танци и джазова музика. Студентите комунисти се забавляваха също, но без да забравят агитацията и патоса на борбата. Тук-таме в някое ресторантче прокънтяваше „Интернационалът“ или разгорещен оратор вдигаше чаша за Съветския съюз. Група шегобийци от агрономическия факултет поставиха в ръцете на един свой другар силна батерия с електрически звънец и нахлузиха върху него бъчва, която после увиха с трикольор на знаме. Придружена с охрана от здрави селски момчета и раздавайки церемониално поклони, бъчвата обиколи всички ресторанти, в които пируваха корпорациите. И само някои се досетиха, че тази празна, звънтяща и обвита с трикольор бъчва представляваше всъщност „Братството“. Ала те не посмяха да се нахвърлят върху бъчвата, защото момчетата, които я охраняваха, носеха бастуни и ръгаха с тях всеки, който се опитваше да се приближи до нея.