Плебейската врява от всичко това не достигаше до снобовете, които се срещнаха в тихата сладкарница на „Цар Освободител“, за да отидат след това в „България“. Ирина носеше хубавичка тъмна рокля, а Бимби — изваян светлосив костюм.
— Защо си се облякъл в декември като през май? — попита тя учудено.
— Сега е модерно това — отговори Бимби.
И той запълни невежеството й по светските работи, като добави, че всички елегантни мъже, които след малко щяла да види, носели през тая зима светли костюми. Понеже стана дума за облекло, Ирина го попита как намира роклята й.
— Малко демодирана — установи Бимби с известна досада. — Но ти си много хубава и това компенсира.
— Извинявай!… Роклята ми е почти нова — обидено произнесе тя. — Уших я миналата есен.
Върху лицето на Бимби се появи снизходителен израз.
— В доброто общество роклите остаряват след един месец — каза той с усмивка. — А в София има и жени, които не обличат никога една и съща рокля два пъти.
— Те трябва да са положително луди.
— Не. Просто елегантни и богати жени.
— И вероятно мъжете им са за оплакване.
— Напротив. Човек би могъл да им завиди. Те печелят достатъчно.
— От какво? — малко раздразнено попита Ирина.
— От всичко — с меланхолична завист отвърна Бимби. — От износ на яйца, бекон, пулпове, тютюн…
Ирина се намръщи. Тя си спомни, без да иска, червените песъчливи хълмове, по които потни селяни беряха под знойното слънце тютюн.
— Защо се разсърди? — попита Бимби.
— Не, не съм се разсърдила за нищо.
— Не се тревожи за роклята — великодушно я успокои той.
— Дори на ум не ми идва да правя това.
Той повика келнера и плати.
Когато излязоха от сладкарницата и тръгнаха към „България“, снегът продължаваше да вали. Бимби махна с ръка наедно празно такси, но шофьорът не спря, защото ги помисли за пияни студенти, които нямаше да платят. Никой не се лъжеше тази вечер да прави услуги на студенти.
— Друго какво е модерно? — попита Ирина, като разтвори чадърчето си.
— Друго ли?… — Бимби вдигна яката на елегантното си черно палто. — Модерно е например дамите от висшето общество да припадат от най-малко вълнение.
— Защо така?
— О, не зная!… Вероятно, за да изглеждат невинни.
— Друго?
— Модерно е също възрастни дами да вечерят в ресторант с млади момчета.
— Какво от това?… Може да са техни синове или племенници.
— Именно — каза Бимби. — В такива обстоятелства момчетата могат да минат за синове или племенници.
Пред входа на „България“ имаше тълпа от студенти, които уверяваха портиера, че не са пияни, и молеха да ги пусне в бирхалето. Но портиерът, научен от опита, не искаше да чуе дори това. Бимби разблъска безцеремонно тълпата и като показа на портиера някаква карта, влезе веднага, последван от Ирина.
— Каква беше тази карта? — попита тя, докато се събличаше в гардероба.
— Журналистическа — сухо отговори той.
Вътре беше приятно и топло. От салона над сладкарницата, в който професорите имаха банкет, идеше отегчително шумолене, а от стълбите към дансинга — звуци на джаз.
Бимби поведе Ирина към една хубава маса до самия дансинг, която бе ангажирал предварително. Тя вървеше малко замаяна от силната светлина и непознатата обстановка. Стори й се, че всички хора, които седяха по масите, я гледаха втренчено. Бимби поздрави няколко души, едни с много учтив поклон, а други — разсеяно и небрежно. Между учтиво поздравените беше една двойка, която танцуваше — някаква дама с красиво бедуинско лице и пълничък господин с мустачки. Бимби размени с него къс поздрав на френски.