— Защо казваш ние? — попита Ирина.
— Ти и аз.
— Но защо съм ти аз?
— Слушай!… — каза Бимби с най-делови тон. — Когато поканя някой изискан чужденец на вечеря, аз искам масата да бъде украсена. Ти ще бъдеш за него екзотичната роза.
— И какво трябва да правя?
— Ще чуруликаш мило. Това е достатъчно, за да бъдат предпочетени приравни условия нашите оферти.
— Но ако чуруликането е недостатъчно, а чужденецът се окаже взискателен?
— Работата няма да стигне дотам — с гримаса на негодуване каза Бимби. — Не бих позволил.
— А защо се спираш именно върху мене? В курса има доста пикантни момичета.
— Защото ти си много хубава и с крайно почтен вид, а това е от значение… Друга жена, макар и пикантна, не би имала голям успех. Не зная дали разбираш тънкостта на работата.
Ирина почувствува бурно желание да се изсмее, но не направи това. У Бимби имаше някаква наивност, която го правеше почти забавен и неспособен да предизвика гняв. Дали Ирина разбираше тънкостта на работата? Как не?… Тя направи бърз анализ на предложението и си представи мислено, че го приема. И така, тя продължава да следва медицина, влиза в света, който досега й се струваше недостъпен, изплита мрежата и улавя успеха си. При повече ловкост всичко би могло да мине незабелязано, без да опропастява реномето си. Само глупавите и тъпи жени се превръщат в евтино платени любовници за показ. Никой не би дръзнал да се усъмни в нейната почтеност. И това щеше да бъде почтеността на обществото, в което можеше да влезе, на хората, които танцуваха тук, на младежа, с когото разговаряше сега. Това щеше да бъде почтеността на госпожицата с бедуинското лице от съседната маса, която между две партии бе спечелила комисионна от продажба на тютюн. Това щеше да бъде най-сетне почтеността на самия Борис, който така умело се беше издигнал в „Никотиана“ чрез Мария. Наистина у Борис липсваха глупостта и нищожеството на Бимби. Той притежаваше съзнание за силата си и гордостта на хищник, но морално не се различаваше от Бимби и също като него беше използвал жена. Нима Ирина не можеше да последва примера му и да използва мъж?… Ала тя пак съзна, че това бяха само горчиви и глупави мисли, които никога нямаше да осъществи. Здравият й инстинкт на почтеността дори не можеше да се шегува и забавлява с тях, ако Бимби в своята наивност не приличаше на смешно, покварено дете.
— Ще си помисля — каза тя с най-сериозен вид.
Погледът й описа дъга — знак на кокетно притворство, който Бимби изтълкува в полза на каузата си. Жените, които познаваше, размисляха винаги върху предварително решени неща. Той предложи да изпият трета бутилка вино, но Ирина отказа.
Хората си отиваха и заведението бе почнало да се изпразва. На дансинга се въртяха само двойки, които се кълчеха екстравагантно. Джазът свиреше вече отпуснато, а келнерите проверяваха сметките си. Бяха настъпили уморените, меланхолични часове на нощта. Ирина предложи да си вървят.
— Чакай!… — рече Бимби. — Ще идем в бара.
— Какъв бар?
— Горе има великолепен бар, отворен през цялата нощ… Част от публиката се премести вече там.
Ирина отказа категорично и Бимби се примири. Като помисли малко, той реши, че тази вечер беше завоювал достатъчно терен. Но когато се облякоха и излязоха навън, сърцето на Ирина се разтупа изведнъж. До тротоара, между другите автомобили, чакаше голямата черна кола с лимоненожълти фарове. В колата седеше само шофьорът. Нейните собственици, понеже ги нямаше в ресторанта, трябва да бяха отишли направо в бара.
За пръв път в живота си Ирина прибягна до непочтена маневра с мъж.
— Ти каза, че в бара поднасяли коктейли за изтрезняване? — рече тя.
— Да — отговори Бимби. — Прери-аустерн!… Смес от коняк, яйца и черен пипер с разни други гадости… Но пресича веднага.
— Бих изпила един…
— Нали те поканих!
Бимби я улови под ръка и завлече обратно към бара. Само той имаше нужда от прери-аустерн, защото беше изпил втората бутилка почти сам. По стълбите слизаха развеселени старички професори от университетския банкет и последните посетители на дансинга.
Барът представляваше не много голям салон с персийски килими и завеси от червено кадифе. До стените имаше масички, върху които стоеха лампи с кремав абажур. Десетина посетители бъбреха лениво, изтегнати в дълбоки удобни кресла. По средата, върху килима, една двойка танцуваше доста прилично румба под звуците на усилвател, който предаваше свиренето на джаза в ресторанта. Атмосферата беше замрежена от синкав тютюнев дим, в който се усещаше благоухание на пура.