Ирина и Бимби седнаха на една от свободните масички, под благосклонните погледи на посетителите, които ги наблюдаваха още от ресторанта. Двамата представляваха симпатична двойка. Бимби заръча прери-аустерн и запали цигара.
— Много бързо стигнахте до прери-аустерн — весело каза един женски глас.
Бимби се обърна ухилено, а Ирина — малко стеснено. На съседната маса седяха пак Хайлборн и момичето с бедуинското лице.
— Сега е празникът на студентите — обясни Бимби.
Германецът гледаше Ирина с лека, скучаеща усмивка.
— Ти медицина ли следваше? — разсеяно попита Зара.
— Да.
Но тя прекъсна разговора. В това време на масата им дойде тънък, висок мъж с малко плешива глава и свободните движения на човек, за когото барът представлява среда, в която се чувствува отлично. Той носеше също светъл костюм.
— Лихтенфелд, вие изпуснахте нощта!… — рече Зара на немски.
— Затова пък спечелих деня — отговори германецът, като повика с небрежен жест келнера.
— Как? — попита Хайлборн.
— Шефът отиде в Чамкория, а ние с Прайбиш — на лов за зайци.
Лихтенфелд обиколи бара с надменен и дързък поглед. Очите му се спряха само върху Ирина, изцъклиха се за миг неподвижно и после замигаха бързо.
— Какво е това момиче? — попита той бързо.
— Съвсем непознато — отговори Зара, като повдигна рамене.
— Харесва ли ви? — попита Хайлборн.
Лихтенфелд постави на окото си монокъл и го махна веднага.
— Това е богинята на лова!… — каза той възхитено.
След това се обърна към келнера и заповяда отсечено:
— Вермут!
Но Ирина не забеляза, че говореха за нея. Тя гледаше към дъното на бара. Там, на една маса, смучейки цитронада, седеше жената, която й беше отнела Борис. Там, на една маса, разговаряше някакво пепеляворусо, безцветно, лишено от блясък момиче, с печални и сиви като дъждовно утро очи, с безкръвни като увехнал цвят устни. По лицето му нямаше никакъв грим. Ала тъкмо тая липса на грим, заедно с простата безупречна прическа и с рокля без украшения, придаваха на личността й нещо благородно и фино, което не притежаваха нито една от жените, дошли в бара. Беше странно, но Ирина съзна, че не мразеше това момиче. И в същия миг я осени мисълта, че това бледо, кротко, подобно на бисер създание навярно не подозираше драмата й и също нямаше основание да я мрази. До Мария седеше Борис в тъмносин шевиотен костюм, а от другата й страна — високият и красив господин с бяла коса, който придружаваше баща й през време на обиколките из района. Ирина се беше научила тази вечер да различава модните и елегантни мъже. Костов, подобно на Бимби, Хайлборн и Лихтенфелд, носеше също много светъл костюм.
В това време погледите на Ирина и Борис се срещнаха. Той направи вежлив, равнодушен поклон. Ирина отговори по същия начин с кимване на глава.
Бъбренето на Бимби пресекна изведнъж.
— Откъде познаваш новия експерт на „Никотиана“? — смаяно попита той.
— Ние сме от един град.
— Защо не си ми казала това досега?
— Има ли някакво значение!…
— Близка ли си с него?
— Не — сухо отговори Ирина. — От къде на къде?
— Питам. Откъде се познавате?
— Учехме в една гимназия.
— Той вероятно те е ухажвал!…
— Ти си пиян и почваш да дрънкаш глупости.
Бимби изглеждаше едновременно възбуден и разярен. Той гледаше към масата на Борис със злобно присвити очи. Ирина долови съвсем ясно в очите му завистта на слабия, нищожен чакал към едрия и могъщ хищник.
— Защо мислиш, че ме е ухажвал? — иронично попита тя.
— Защото всички казват, че е много опитен женкар… — злобно произнесе Бимби. — Зная историята му. Той бил обикновен писар в склада, но тормозел чиновниците и задирял жени… Казват, че обърнал внимание на Мария, като я причаквал всеки ден в една ливада, където отивала да чете… Рядък тип наистина!… Баща му бил някакъв учител и маниак, на когото се подигравал целият град. Майка му пък просела от бакалите сирене…
— Всичко това е измислица — възмутено произнесе Ирина.
— Така приказват.
— Завиждат му. Баща му сега е директор на гимназията, а майка му е превъзходна жена.