Когато деловата част на разговора свърши, Борис попита експерта си шеговито:
— Костов, какво мислите за всичко това?
— Ако въведем тонгата, работниците ще отговорят със стачка.
— Ще я задушим!
— Не обичам кръв.
— Пак сантименталности!… — Борис се изсмя. — Вие живеете като свръхчовек, а разсъждавате като мравка.
— Обратното на вас — отговори експертът.
— Кой начин е по-добър?
— Естествено моят. Аз винаги се намирам в по-добро настроение.
— А нима аз изглеждам мрачен?
— Да, ужасно мрачен — потвърди експертът. — Вие приличате на играч, който непрекъснато тегли карета, но се бои, че противникът му може да покаже кент-флош.
Борис се замисли.
— Животът е действие, Костов!… — рече той след малко. — Борба… напрежение… Тъкмо в това намирам удоволствие.
— Сега да!… Но после ще ви омръзне.
— Защо?
— Защото с това действие не осъществявате нищо.
— Как така? Ами „Никотиана“?
— „Никотиана“ е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.
— Вие как го превръщате в щастие?… — Гласът на Борис стана неочаквано зъл. — Като раздавате коледни подаръци на десетина работници ли?… Това бих могъл да правя и аз, но го намирам за безполезно.
Борис погледна часовника си й каза сухо:
— Отивам у Торосян.
Той седна в автомобила и запали цигара, но я угаси веднага.
Пушеше много, не ходеше пеш и водеше твърде скован и нехигиеничен живот. А от дробовете му сякаш нищо не можеше да изчисти катрана и праха, които първата година от работата „Никотиана“ беше наслоила в тях. Като съзна това, той заповяда на шофьора да спре, слезе от колата и тръгна пеш.
Падналият преди няколко дни сняг се беше стопил и в тихия декемврийски ден по склоновете на Витоша пълзяха мъгли. Железносивото небе се отразяваше в паважа с мътна белезникава светлина. От Докторската градина лъхаше мирис на изгнили, влажни листя. Някакъв гвардейски поручик галопираше в кръг с безумно усърдие по алеята на Царския манеж и от време на време подвикваше на коня си.
Борис почна да мисли с тревожна досада за Кршиванек.
Жилището на Торосян съответствуваше винаги на успеха му в търговията. Когато пропадаше, арменецът наемаше евтин апартамент, а когато се издигаше, живееше като княз. Той притежаваше чудна способност да загубва богатството си в няколко месеца и да го спечелва след това още по-бързо. Щедростта му създаваше политически връзки навсякъде, а приказното му ориенталско въображение го караше да лъже и да се хвали постоянно, така че никой не можеше да разбере дали подготвя някакъв удар, или бездействува.
Сега Торосян се радваше пак на завидно богатство, което бе спечелил от връзките си с американски фирми и френската режия. Къщата му беше разкошна и само малкият дворец на разсипника Барутчиев я надминаваше с лукса си.
Все тъй отегчен от мисълта за Кршиванек, Борис влезе в някакъв старомоден, но много изискан салон. Торосян бе купил къщата от наследниците на един починал банкер. По креслата, около малък подвижен бар на колелца, седяха десетина мъже, които Борис познаваше много добре.
Торосян изтича да го посрещне и като одалиска, която го чакаше с нетърпение, му протегна едновременно двете си ръце. Арменецът беше слаб, нисък и пъргав мъж, с руси мустачки и хитро лице. Приличаше на гиздава лисичка.