— Правя го, защото обичам родителите си.
Тя почувствува смущение от хладното му и красиво лице с тъмни, дълбоко поставени очи.
— Обзалагам се, че идваш за първи път на среща — произнесе той, като забеляза вълнението й.
— Не е за първи път — излъга тя оскърбено. — Отивала съм и друг път.
— Как?… Вън от града ли? — попита той с шеговито възмущение.
— Да, вън от града. С възпитани мъже, разбира се.
— Ти не умееш да лъжеш.
— А ти си лош, ако искаш да ме накараш да лъжа.
— Аз не съм толкова лош!… — възрази той насмешливо и после добави: — Тук има много прах и минават хора, които ще си въобразят, че сме любовници. Искаш ли да се изкачим към параклиса над боровата гора?
Към параклиса!… Но това беше много далеч. Щеше да закъснее, да се върне в къщи след идването на баща си. Ала несъзнателното й желание да преживее нещо я накара да се съгласи.
По тясна и стръмна пътека те минаха през боровата гора, постлана с кафява иглолистна настилка и напоена с дъх на смола. Хълмът бе висок. Параклисът се намираше на върха му всред поляна, обрасла с глог, шипки и бурени. От поляната се спускаха отвесни скали и стръмни сипеи, в подножието на които свършваше гората. Мястото беше усойно и диво, но от него се разкриваше хубава гледка към града и долината на реката. Когато излязоха на полянката, той свали сакото си и го постла върху изсъхналата трева. Двамата седнаха срещу слънцето с лице към града, къщите приличаха на малки зарове, разпилени около реката, а между тях, из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Следобедният влак, идейки от София, наближаваше гарата като малка ленива гъсеничка. През гората те бяха изчерпали няколко дребни теми и сега мълчеха.
— Значи, медицина!… — рече той малко подигравателно, като запали цигара.
— Да.
Тя се загледа в хоризонта. Нежните й мургави бузи се бяха зачервили от изкачването.
— А няма ли да се омъжиш? — Той се усмихна, но Ирина не забеляза това.
— Първо ще свърша университета.
Тя уточни проектите си, вплитайки в тях и идеята да работи в далечни, южни страни. Борис я наблюдаваше с хладния блясък на очите си.
— Това е добър план… — произнесе той най-сетне. — Това е тъкмо животът, който трябва да води момиче като тебе… Но колкото за южните страни, боя се да не те разочароват.
— Защо? — попита тя.
— Защото имам един брат, който живее дълги години в Южна Америка и се оплаква от разни тропически болести.
— Къде е той сега? — възбудено попита Ирина.
— Не зная точно. Навярно в Аржентина… Той е комунист.
— Колко жално!…
— За какво?
— Задето е комунист.
— О, да!… С тази глупава идеология той зарази и малкия ми брат… Причиняваше хиляди неприятности и лишения на семейството. Изобщо той се оказа глупав и неблагодарен човек.
— Баща ти трябва да е много беден — съчувствено забеляза тя.
— Да, варварски, ужасно беден!… — високо и натъртено произнесе той. — Впрочем това е известно на целия град. Ние постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града. И затова едва ли има нещо, което да мразя повече от бедността.
— С какво се занимаваш сега?
— С нищо.
— Как с нищо?…
— Ей така!… Изучавам тютюневия бранш.
Тя помисли да му каже за снощния разговор с баща си, но реши, че е по-добре да мълчи.
— Какво може да ти донесе тютюневият бранш?
Борис направи лека гримаса и не отговори. Едно момиче не можеше да разбере нищо от възможностите, които обещаваше тютюнът.
— Защо не отидеш да работиш в София и да следваш университета? — продължи тя, като го гледаше с топлите си кафени очи.
— Защото не съм глупак като братята си — отговори той.
— Но какво ще постигнеш с тютюна? — Тя беше почти огорчена от враждебността, с която посрещна съвета й. — Ще станеш майстор… директор на склад… най-много експерт в някоя тютюнева фирма… Ще стигнеш до тях с нехигиенична и убийствена работа, с угодничество и влачене по корем… Ти нямаш никакви връзки с едрите тузове, нали?
— Да, никакви — мрачно потвърди той.
— Значи, амбицията ти е съвсем безнадеждна!… Прости ми, че ти говоря така.
— Аз не бих позволил другиму да ми говори така.
Тя го погледна и произнесе:
— Но може би ще успееш.