— Така — произнесе той вместо поздрав.
Зара хвърли ядосано стария брой от някакво английско списание, който прелистваше.
— Госпожата може да се държи по-учтиво — каза тя почервеняла от гняв. — Не съм шивачката й да ме водят тук.
— Казвай!… — сухо произнесе той.
Зара го погледна възмутено.
— Понякога и двамата ставате съвършени простаци… Маниачка и парвеню!
„Уличница“ — помисли Борис. Но се овладя и зачака. Лицето му беше станало неподвижно като мумия. Веждите на Зара трепнаха неспокойно.
— Какво значи това? — попита тя с променен глас.
— Нищо!… — Той се усмихна вероломно. — Мария е болна.
— Никак не ме е грижа за това!… — Зара бързо възстанови нахалството си. — Разглезените дами заболяват най-често от безделието и глупостта си.
„Същинска уличница“ — пак помисли Борис. Бедуинските очи на Зара обхванаха злобно и тъжно прекрасната обстановка. Стори й се, че ако притежаваше всичко това, може би нямаше да бъде тъй подла. Но подлостта сега я изпълваше със злорадство.
— Какво ново? — попита Борис.
— Нищо особено!… Снощи бях на приема в легацията и фрау Тренделенбург ме представи на мъжа си. Говори прекрасно английски… Хайлборн очаква всеки момент да го отзоват, а Лихтенфелд е гамен и половина… Почвам да мисля, че тоя тип има нещо общо с Немския папиросен концерн.
— Така.
— Ти подозираш ли?
— Не.
Веждите на Зара пак трепнаха неспокойно. За да го увери в своята искреност, тя каза нещо, върху което трябваше да мълчи.
— От половин година в легацията работи една чиновничка… Някоя си Дитрих. Хайлборн подозира, че е от тайната полиция на хитлеристите… Но е проста и глупава като тиква.
— А какъв е тоя Кршиванек?
Върху лицето на Зара се появи уплаха.
— Кршиванек ли?… Не, не зная!… Кршиванек!… Чакай, спомням си… Мисля, че е един австриец, който се опитва да получи немско поданство.
— Занимава ли се с тютюни?
— Не, не зная. Но мога да науча.
Настъпи мълчание, в което Зара се окопити.
— А твоите работи как отиват? — бързо попита тя. — Научи ли нещо ново?
— Не — мрачно отговори Борис.
— А с Барутчиев докъде стигна?… Позволи ми да оправя вратовръзката ти… Така!… Той също беше на приема.
— Отказа да ми помогне.
— Но ти… — Зара се поколеба.
— Какво?
— Разчиташе много на него, нали?
— Кучка!… — внезапно изхриптя Борис. — За Кршиванек ли разузнаваш?
Зара побледня.
— Нищо не разбирам… Каква е тази глупост?
— Иди да му кажеш, че уличниците не вършат работа в търговията.
— Борис!…
— Махай се веднага оттука!…
— Това са клюки!… Виждала съм го само два пъти у Вагнер… Спомняш ли си го?… Представителят на анилинови бои?
— Махай се веднага оттука!…
— Изслушай ме!… Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа… Честна дума!
— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!… Чуваш ли?
— Апартамента ли?… — Зара настръхна — Апартаментът е мой.
— Не. Не е твой.
— Какво говориш?… Татко Пиер ми го подари.
— Не. Не ти го е подарил.
— Борис!… — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?
— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полицията.
— Кой?… Ти и Мария ли?
— Акционерите на „Никотиана“.
— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жално и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!
— Нямаш крепостен акт.
— Ще го извадя.
— Той е изваден и е у мене.
Сълзите вече течаха по хубавите нежно-мургави бузи на Зара.
— Ти… вие с Мария… сте чудовища… Има съд.
— Съд ли?… — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?
— Да!… — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност.
— Ще изложа тъста ти… жена ти, на която бях приятелка.
— Жена ми няма нищо общо с любовниците на баща си — гневно изсъска Борис. — Но какво ще кажат за тебе?… Представи си изумлението на фрау Тренделенбург, на Хайлборн, на всички почтени семейства, които посещаваш!… Да, води дело, ако искаш… Законът ще те изхвърли по-лесно.