— Но това не е търговия!… Това е шантаж! — произнесе тя тихо.
— Нямам нищо общо с него.
— А се готвиш да го използваш… Дори насърчи Зара с обещание за подаръци, вместо да го предотвратиш.
— Добре!… — засмя се Борис. — Откъде знаеш, че няма да го предотвратя навреме?
— Но само защото имаш изгода от това… След като тикна една покварена жена към още по-голямо падение… след като се унижи да преговаряш с нея… след като се изравни с Кршиванек…
Гласът на Мария се задуши от негодуване.
— Когато се боря с подлеци, не мога да избирам средствата.
— Не се ли гнусиш от калта им?
— Уличната кал може да изпръска всекиго.
— Борис!… — гласът на Мария стана отпуснат и тъжен. — Татко имаше хиляди недостатъци, но не постъпваше така… Не съзнаваш ли, че Зара става подла, защото животът я поставя в безизходност? Не падаш ли по-ниско от нея, когато използваш това?
— Та нима баща ти, когато я направи своя любовница, не действуваше именно така?
— Да, но не я използваше другаде… Постъпката му се дължеше на личен каприз. Във всичко останало пазеше достойнството й на жена.
— Значи, от кавалерство към уличните жени трябва да позволя на един подлец да изиграе „Никотиана“?… Хубава работа!…
— Предпочитам това.
— Аз пък „Никотиана“.
— Ами достойнството ти? — мрачно попита тя. — Спечелваш играта, като изнудваш една беззащитна, паднала жена. Тя нямаше да ти признае постъпката си, ако не я беше заплашил с отнемане на апартамента.
— Исках просто да се запазя от нея.
— Нямаш право.
— Как да нямам право?
Очите на Мария бяха добили внезапно кух, лишен от съдържание израз.
Борис трепна. Той се натъкна пак на онова странно нещо, което наблюдаваше у Мария от една година насам. Тя ставаше все по-меланхолична, по-саможива и като че оглупяваше. Беше изоставила музиката. В мисълта й понякога се появяваха празнини, лишени от всякаква логика. Отначало това го дразнеше, после започна да го безпокои. В същото време у нея настъпваше и физически упадък. Тя ставаше все по-бледа, прозрачна и тънка. Кожата й беше добила болезнен, жълтеникав оттенък, а под очите й тъмнееха сенки и бръчици.
— Нямаш право!… — с чудновата и тъпа упоритост повтори Мария.
— Но, мила, съзнаваш ли какво говориш?… Ако някой те удари, няма ли да реагираш?
— Апартаментът е на Зара — произнесе тя. — Когато татко умираше, той ме извика насаме и ми каза да отстъпим този апартамент на Зара. Крепостният акт остана у нас. Помоли ме да го прехвърлим върху нея, когато всичко се забрави, за да не я изложим и да не дразним мама.
— Добре!…
Борис отдъхна. Сега той мислеше само за Мария. Мисълта й отново беше потекла правилно. Но след малко тя произнесе пак:
— Ти нямаш право да се пазиш от нея.
— Защо?
— Така.
— За Бога, обясни ми!… Защо Зара да ме шпионира и издава на неприятелите, а аз нямам право да се пазя от нея?
Бледосивите очи на Мария трепнаха отново с кух, безпомощен израз. В тоя миг у тях липсваше всякакво съзнание за причинна връзка. И Борис почувствува пак тревожната пукнатина на мисълта й.
— Мария!… — Той я притисна към себе си. — Обясни ми, какво мислиш в този момент?… Татко Пиер е оставил апартамента на Зара… Добре, ще й го дадем. Но защо да й позволя подлости, които ми вредят?… Защо да нямам право да се пазя от нея?… Разбираш ли какво те питам? Обясни ми връзката между двете неща! Кажи някакъв довод!… Разсъждаваш ли, Мария?
Той я разтърси. Но сивите й очи го гледаха тъпо. В стъклената им неподвижност прозираше някаква страшна празнота. И тогава той съзна пак, че нишката на мисълта й продължаваше да бъде скъсана.
— Мария!… Мария!…
— Какво искаш? — попита тя внезапно.
— Разсъждаваш ли?
— Да!… Що за въпрос?
Пукнатината на мисълта й като че беше изчезнала изведнъж. Тя го погледна уплашено.
— Какво те питах преди малко? — произнесе той.
— Питаше странни неща… Но понеже татко остави апартамента на Зара, ти нямаш никакво право да се пазиш от нея, дори ако тя се опитва да ти вреди. Не ти ли е ясно?… Защо изкрещя така името ми?
— Мария!…
— Наистина, какво става с тебе?