— Нищо — отговори той.
— Ти се преуморяваш — каза тя съчувствено. — Може би затова не съзнаваш унижението си, като използваш Зара и я тикаш към ново, още по-голямо падение. За тебе тя е подлец, когото трябва да смажеш като другите. Но тя е жена. Нима можеш да смажеш една слаба, беззащитна жена?
Сега тя разсъждаваше пак с кристална, човечна яснота. Мисълта й беше тръгнала по други нишки на мозъка, които не се прекъсваха. Или може би това кратко прекъсване бе вече изчезнало, за да се появи отново, по-дълго и по-страшно, след няколко дни.
— Обедът е готов — каза тя.
Двамата влязоха в малката трапезария на втория етаж и седнаха на масата. Слугинята почна да носи яденето. Говореха за дребни, безразлични неща.
По средата на обеда Мария каза:
— Моля те да направиш нещо.
— Какво?
— Прехвърли следобед върху Зара нотариалния акт. Постави й като условие за това да се откаже от шантажа с Кршиванек. Опитай се да я спасиш.
— Добре — обеща Борис.
Той бе доволен, че Мария не искаше да се натоварва с тая добродетелна постъпка сама. Прехвърлянето на апартамента можеше да се представи пред Зара като великодушен аванс. Нито през ум не му мина да я разубеждава. Нима трябваше да се съгласи с донкихотската глупост на жена си и да пропусне удара върху Кршиванек? Но сега тревогата за Мария го беше обхванала напълно.
— Не мога да разбера само едно — произнесе той предпазливо като лекар, който вкарваше в раната сонда, — защо трябва да мислиш, ако апартаментът е на Зара, че аз нямам право да се пазя от нея? Обясни ми връзката между двете неща!… Има ли изобщо някаква връзка между тях? Моля те, кажи ми!
Той говореше бавно, като натъртваше думите си, а след това зачака отговора с мъчителна напрегнатост. И в двете възможни форми последният щеше да потвърди най-страшното. Ала той искаше да се увери повторно.
Мария го погледна с широко отворени очи.
— Кой е твърдял подобна глупост? — учудено попита тя. Нишката на мисълта й се беше свързала отново.
Борис наведе глава. Нямаше вече никакво съмнение. Ужасната и неизлечима болест на Мария се развиваше с трагична яснота. Борис изпита към нея съжаление, но заедно с това и една особена, непозната досега досада, смесена с чувство на физическо отвращение.
VIII
Синкавобелите ледени цветя по стъклата на прозореца станаха розови, след това избледняха отново, но добиха по-ярки очертания и блеснаха ослепително, когато слънцето изгря. Ясното зимно утро надникна бавно в стаята на барон Лихтенфелд.
Не можеше да се каже, че тази стая и въобще вилата бяха достойни за един Лихтенфелд. Но те се оказаха предостатъчни за фон Гайер и Прайбиш, които гледаха преди всичко работата, после удобствата и съвсем не държеха на естетиката. Просташкият гардероб, леглото и нощното шкафче приличаха на мебелите в евтин хотел. Подът беше постлан с линолеум на ярки квадрати, а върху невероятно глупавия, светлозелен фон на стените се мъдреше портретът на царя. Грозната тухлена печка бумтеше весело и сякаш се присмиваше на лошото настроение на барона.
Лихтенфелд се протегна сънливо под юргана, чието жълто атлазено лице не беше ослепително чисто. Юрганите във вилата дразнеха барона най-много. Дори понякога му се струваше, че от тях лъхаше тънка и противна миризма на пот, която плебейското обоняние на Прайбиш не можеше да долови. Фон Гайер обаче сигурно я долавяше, но не желаеше да й обръща внимание. Лихтенфелд се възмущаваше още от далечината и наема на вилата. Собственикът й — някакъв алчен и мазен депутат, който говореше немски — бе поискал сума, с която можеше да се прекара цял месец в Ривиерата. Но фон Гайер се съгласи да го плати без възражение.
За да пропъди лошото настроение, чийто първоизточник си оставаше трудът — тежкият, еднообразен и отегчителен труд, към който го принуждаваше фон Гайер, — Лихтенфелд почна да мисли за лов на мечки. Всяка сутрин, откакто беше паднал снегът, баронът се отдаваше на сладостни мечти за лов на мечки. Дали и в тая планина нямаше мечки? Не, всички казваха, че няма. Но в България положително имаше от тия чудесни зверове. Само че трябваше да се отиде по страшно лоши пътища до Рила или Родопите. Кршиванек разправяше как българските селяни ловели мечките по особен начин — само с въже и нож. Лихтенфелд си представяше вековната и тиха гора, с дълбок сняг и ледени висулки по боровете, и българина, който вкарва плътно омотаната си с въже ръка в леговището на звяра — така разправяше Кршиванек, — докато самият Лихтенфелд, възбуден до пароксизъм от ловджийската страст, стои няколко крачки по-назад с пръст на спусъка на пушката си. Да, чудно нещо би било да вземе човек участие в такъв лов на мечки!… Ала всичко това се струваше на Лихтенфелд чиста измислица. Или пък може би му харесваше тъкмо защото беше измислица.