След като помечта за мечките, Лихтенфелд се замисли дълбоко за кучето си, после за пушките си, после за една каса с избрани френски вина, после за жените в България и на последно място — за работата. Беше горчив, но верен факт: един Лихтенфелд трябваше да работи. Това се дължеше на цяла редица обществени причини, настъпили след Първата световна война, и на цял куп приключения с киноартистки, преживени от Лихтенфелд в Ривиерата. При това той трябваше да се залови с една съвсем долна и унизителна работа — да стане шеф на експортното и ревизионно бюро на Немския папиросен концерн в България. Той трябваше да я приеме, едно, защото липсата на пари ставаше вече непоносима, и второ, защото по тоя начин, макар и насила, приобщаваше личността си към труда на милиони германци за величието на Райха. Но колко тежка му се струваше тази работа!…
Само патриций, превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин обхващаше Лихтенфелд при мисълта за предстоящия работен ден. Фон Гайер проучваше целия стопански живот на България. Проучваше го бавно, методично, всестранно и изчерпателно, с търпението на истински германец, с точността и усърдието на побъркан учен. Фон Гайер приличаше на сметачна машина, а Лихтенфелд беше просто клавиш в тази машина. Но тъкмо защото беше само клавиш, а не нещо повече, фон Гайер го удряше немилостиво и постоянно. И на Лихтенфелд се струваше, че щеше да полудее от ударите. Работата му се състоеше да прави извадки и резюмета от все нови и нови статистически годишници, от все нови и нови доклади и преписки от доклади, които търговските аташета изпращаха от легацията. Впрочем същата работа, но без да протестира, изпълняваше и Прайбиш.
Някакъв стенен часовник удари осем. Фон Гайер изискваше неумолимо работата да почва в девет. Лихтенфелд се прозина лениво, изпуши една цигара, за да се разсъни напълно, после ритна гневно омразния юрган и стана от леглото си.
Той беше висок, мършав и рус. Имаше малка глава, с горчиво-кисело лице и очи, които гледаха винаги някак обидено. Той отиде в банята и когато се върна от нея, обръснат и свеж, направи си фрикция с одеколон и облече ново бельо, което сменяше през ден.
След малко той влезе в трапезарията. На масата беше сложена закуска: кафе, мляко, кифли и варени яйца. Прайбиш седеше до печката и четеше „Die Woche“, след като се бе върнал от всекидневната си разходка до селото. Фон Гайер щеше да влезе както винаги точно в осем и половина.
Лихтенфелд се изправи до прозореца с ръце в джобовете. Утрото сияеше в слънчев блясък и ледена синевина. Равното поле беше покрито с чист, девствен сняг, а над София висеше огромен плосък облак от червеникава мъгла и сив каменовъглен дим. Над облака лъщяха като златни шлемове кубетата на „Александър Невски“. Далеч по хоризонта се протакаше безкрайна верига от снежни планини — царството на мечките. Понеже не се вълнуваше никак от пейзажа, Лихтенфелд погледна надолу към двора на вилата. До чешмата, полугол до пояс, се разтриваше със сняг фон Гайер.
— Този е луд!… — каза Лихтенфелд. — Ако заболее от пневмония, ще бъде цяло щастие за Немския папиросен концерн, но не по-малко и за нас.
— Нищо няма да му стане — с известна гордост отвърна Прайбиш, като повдигна очи от списанието.
Той беше нисък, добродушен шишко от селски произход и с особено удоволствие дочиташе статията, в която се разправяше как внуците на кайзера благоволили да станат членове на хитлеристката партия.
— А аз твърдя, че ще пукне!… — рече баронът. — Такива падат изведнъж… Спомняте ли си Зайфелд?… Зайфелд се пъчеше като него, но умря от инфекция на кръвта при някаква хрема… Какво ще правим днес? — попита той внезапно.
— Днес?… — Прайбиш затвори списанието. — Ще работим като вчера.
— Но днес е събота!… — натъртено заяви Лихтенфелд. — Аз държа за края на седмицата. Предполагам, че ще ме поддържате и няма да мигате като новобранец, когато му кажа това.
— Ще му го кажете ли? — попита Прайбиш с известно съмнение.
Той знаеше, че в последния момент смелостта на барона пред фон Гайер се изпаряваше винаги.
— Разбира се!… — иронично отвърна Лихтенфелд. — Понеже ни третира като обикновени чиновници, ние ще го заставим да спазва работното време.
Лихтенфелд намекна това преди всичко с оглед към себе си. Той беше напълно убеден, че службата му — поне неговата — трябваше да бъде чисто представителна, т.е. почти дипломатическа. С техническата страна на въпросите, преглед на мостри, изчисления и разни други гадости трябваше да се занимава само Прайбиш.
— Грешите!… — възрази Прайбиш. — Ние сме негови съветници.
— Съветници ли?… — Баронът се обърна с ръце в джобовете и погледна сърдито тлъстичкото лице на Прайбиш. — Само обикновени секретари!… Той взема решенията сам.
— Нищо подобно!… — Експертът сви дебелите си бърни и неодобрително тръсна глава. Педантичното му чувство за дисциплина се раздразни от своеволието, с което баронът тълкуваше нещата, с цел да злепостави фон Гайер. — Ако говорите за Кршиванек, решението зависи от трима ни.
— Слушайте, Прайбиш!… — Лихтенфелд седна на масата. — До гуша ми дойде от препирни с кого да работим и с кого не… Защо не харесвате Кршиванек?
Умните плебейски очици на Прайбиш погледнаха барона учудено.
— Защото няма да върши работа… Никакви политически връзки, тепърва ще създава организация, слаба техническа опитност… И най-сетне сведенията за миналото му са лоши. Какво искате още?
— А другият?
— Другият е солиден човек. И Тренделенбург го препоръчва.
— Но всички сведения говорят, че е ужасно хитра лисица.
— Ние да не сме глупави?… Значи, ще ни бъде полезен.
— Ами писмото от Бромберг?
— Първо ще гледаме интересите на Германия и концерна, а после роднините на Бромберг.
— Прав сте!… — Баронът призна лоялно здравата логика на човека от третото съсловие. — Но „Никотиана“ има връзки с Полша, Америка и Холандия.
— Какво от това?
— Може да ни играе. Остава с малко развързани ръце.
— Ще ги стегнем после.
Лихтенфелд се замисли. Дойде ред да покаже собствената си съобразителност.
— Аз мисля, че бихме могли да направим това и сега — каза той.
— Как?
— Ще дадем една малка част от доставките на Кршиванек, за да държим „Никотиана“ в шах.
— Това е умно — забеляза Прайбиш, след като помисли малко. — Кажете го на фон Гайер.
— Не!… — отговори Лихтенфелд. — Кажете го вие! Фон Гайер мисли, че аз се боя от Бромберг, а това е глупаво и ме нервира. Един Лихтенфелд не може да се бои от никого. Аз гледам интересите на концерна, но не желая да минавам за страхливец… До гуша ми дойде от разправии и намеци…
Той млъкна внезапно. От коридора се чуха неравномерните стъпки на човек, който куцаше.