Макс, Стефан и Фитилчето се качиха в двуколката.
След лъкатушенето по кривите селски улици те излязоха на шосето за Шишманово. Конят понесе двуколката в равен тръс. Около тях се простираше безмълвно и пусто снежно поле. Само коловозите по снега и двата реда тополи показваха посоката на шосето. В далечината, под лунната светлина, в прозрачния и леден въздух, се очертаваше билото на хълмовете, които трябваше да прехвърлят, за да стигнат в Шишманово.
— Няма жива душа — недоволно произнесе Фитилчето.
— Страх ли те е? — попита Стефан.
— Само от вълци.
— Не се бой. Носим пистолети.
Фитилчето изпита смътна тревога. Стори му се, че Стефан говореше малко натъртено. Той извърна лицето си първо към Макс, а после към Стефан. Евреинът държеше поводите на коня и гледаше право пред себе си. Лицето му бе спокойно, но изглеждаше някак зловещо. То бе обрасло с гъсти червеникави косми и се люлееше равномерно от друсането на двуколката.
В ъгъла на устните му стърчеше угаснала цигара. Младежкото и свежо лице на Стефан, напротив, беше красиво, но в израза му имаше подигравателна враждебност.
— Какво има? — попита той, като срещна погледа на Фитилчето.
— Нищо!… — произнесе касиерът на кооперацията, сякаш искаше да се окуражи сам. — Ще стигнем скоро… Ей, къде е!
— Ще стигнем и ще продължим — каза Стефан.
— Как!… — възкликна Фитилчето.
— Рекох, че ще оставим Макс при другарите в Шишманово, а ние ще продължим до Митровци.
— Но защо съм ти аз?
— Ей така. За компания.
— Ти си луд!… Дърво и камък се пука от студ, а ние ще минаваме дефилето.
— В такова време комунистите пътуват най-безопасно — рече Макс.
Той се изсмя тихо.
— Но аз не познавам никого в Митровци!… — В гласа на Фитилчето прозвуча паника. — Каква нужда има от мене там?
— Ще потърсим Цветана. Сега Университетът е във ваканция и тя сигурно се е прибрала на село… Просто ще ме свържеш с нея.
Касиерът се замисли.
— Слушайте!… — каза той след малко. — Аз не мога да отида в Митровци… Едно време се занасях по Цветана. Неудобно, нали?
— Това е без значение.
— И после, болен съм!… — глупаво допълни Фитилчето. — Истина ви казвам!… Оня ден клах прасето… Настинах.
— Стига си манкирал! — остро произнесе Стефан.
Касиерът изведнъж съзна глупостта си, но прие вид на обиден човек.
— Какво значи това? — оскърбено попита той.
— Значи, преди всичко, да не ни считаш за глупци. Разбра ли?
Фитилчето почна да трепери.
— Къде отиде, след като излезе от кръчмата? — внезапно попита Макс.
Дъхът на Фитилчето пресъхна. В съзнанието му изплува ужасната мисъл, че другарите му носеха оръжие.
— Къде!… В къщи!… — обясни той с променен от уплаха глас.
Макс и Стефан не отговориха. Дъхът на касиера пресекна отново. Все пак той намери сила и произнесе задавено:
— Вие… се съмнявате в мене?
Настъпи мълчание.
— Защо трепериш? — мрачно попита Макс.
Мисълта на Фитилчето се напрегна до крайност. Цялото му тяло трепереше, а зъбите му изтракаха. И тогава изведнъж той намери спасителната мисъл.
— Боя се от вас… — призна той. — Вие сте недоволни от мене и може…
— Може какво…
— Да ме пречукате.
Пак настъпи мълчание. Зъбите на касиера изтракаха отново.
— Глупак!… — рече най-после Макс. — Ако не вършиш подлости, няма да те закачаме.
Фитилчето отдъхна. Опасността беше преминала. Значи само подозираха, но не знаеха нищо. Обзе го самоувереност.
— От що сте недоволни? — горчиво попита той.
— От поведението ти — натъртено и строго произнесе Макс. — От бездействието, от страхливостта, от манкирането ти… Ти не си никакъв комунист.
— Следят ме… — почна да се оправдава Фитилчето.
— Мълчи!… — прекъсна го Стефан. — Следят те!… Кого не следят сега?
— Миналата година без малко щяха да ме арестуват…
— А Макс е осъждан и лежал в затвора.
— Ще се поправя… — виновно измънка касиерът. — Дайте ми време… Не ме плашете… Моля ви се!…
— Размисли добре!… — сухо произнесе евреинът. — Имаш възможност да се оттеглиш настрана, без да вършиш глупости… Засега ти казваме толкова.