— Ирина, върни се!… — извика един от тях. — Конете ще те стъпчат.
Те се озъртаха плахо и нерешително. В моменти на гняв полицията започваше да бие безразборно всички.
Ирина не обърна внимание на виковете им. Тя стигна до падналото момче и му помогна да стане. Едното око на студента беше подуто и червено, а от носа му течеше кръв. Ирина избърса лицето му с кърпичката си.
— Мръсници!… Кръвопийци!… — тихичко стенеше студентът.
— Защо се месиш в такива безредици? — попита тя.
— Как защо?…
Студентът я погледна учудено със здравото си око и не добави нищо. На паважа се търкаляше чантата му, от която бяха изхвръкнали тетрадки и един скъсан учебник по аналитична химия. Ирина прибра всичко и му подаде чантата.
— Благодаря ти — каза студентът.
— Иди да те превържат. На ъгъла „Сан Стефано“ и „Регентска“ има аптека. Раната ти не е опасна.
Прегърбен, с чанта под мишница и кърпичка на носа си, студентът тръгна по „Регентска“ към аптеката.
— Браво, Ирина!… — започнаха да се хилят студентите от Медицинския факултет, които носеха палки, но не смееха да се отдалечат от тротоара.
— Вие сте гамени — скара им се тя гневно. — Видяхте ли какво докарват вашите глупости?
Тя тръгна към Ректората, за да пресече булевард „Цар Освободител“ и се прибере най-сетне у дома си. Шумът и глъчката около него се бяха отместили към Народното събрание и Двореца. Конната полиция беше разпръснала студентите, но последните се събираха на малки групи в съседните улици, за да подновят манифестацията. Ирина стигна до площада пред Народното събрание, но когато го пресичаше, видя отново по булеварда гъста, безредна тълпа от студенти, която идеше от Двореца и пееше Интернационала. Главите на мнозина бяха окървавени и превързани. На Ирина се стори, че имаше нещо безразсъдно и драматично в смелостта им. Тълпата нарастваше бързо от групи, които прииждаха от съседните улици. Тя наближаваше Външното министерство и пеенето й ставаше все по-мощно и патетично. И тогава изневиделица, от другия край на булеварда, срещу нея се понесе в галон ескадрон от конни стражари. Пеенето прегракна, но не спря. Ирина погледна с ужас към безумните студенти, които продължаваха да вървят напред. Край нея, по паважа на булеварда, профучаха галопиращите коне. Тя се вмъкна бързо в сладкарницата до ъгъла.
Пеенето замря изведнъж и се превърна в разбъркан шум от писъци, викове и тропот на конски копита.
Тя чете през целия следобед в къщи, а надвечер отиде в библиотеката да прегледа главата за херниите в един многотомен немски учебник по хирургия. Когато излезе оттам, бе станало време за вечеря. По улиците се стелеше здрачът на дъждовната вечер. Мокрият паваж отражаваше светлините на лампите, забулени в изпарения, а от юг полъхваше топъл и влажен ветрец.
Ирина се отправи към ресторанта, но когато пресичаше „Московска“, попадна във фаровете на една кола, която идеше от площад „Александър“. Колата спря изведнъж, с бърз удар върху спирачките. Заслепена от фаровете, Ирина побърза да стигне до отсрещния тротоар и се обърна с досада към колата. От последната слезе един мъж, който забърза към нея. Ирина помисли, че това е шофьорът, който искаше да я изругае, задето го принуди да спре така внезапно. Непознатият беше облечен в пардесю, но гологлав. Близката лампа осветяваше половината от лицето му. И тогава тя го позна.
— Борис!… — прошепна тя с горчиво, неописуемо вълнение, което я задави изведнъж.
— Ела да вечеряме някъде — каза той просто.
За пръв, за единствен път Ирина долови, че и в неговия глас имаше вълнение. Обзе я безпомощност.
— Къде?… — премаляло попита тя.
— Все едно — отговори той. — Може и в къщи.
Ирина го погледна слисано.
— Ти не си на себе си!… А Мария?
— Мария вече не съществува.
Той се усмихна студено и тъжно. Ирина не разбра нищо. Познатият глас, тъмните очи парализираха мисълта й, подчиняваха волята й, обхващаха цялото й същество с магията на октомврийския следобед преди четири години, когато го видя за първи път. Някаква сила я тласкаше отново към мъчителното и сладостно чувство на миналото. Тя направи опит да се овладее, но не можа.