— Качи се в колата — рече той.
— Трябваше поне да ме предупредиш!… — прошепна тя. — Жестоко е да действуваш така… Трябваше да имам време да помисля.
— Аз те видях случайно.
— Няма значение… Ужасно е да постъпваш така.
— Добре. Да се махна ли?
— Моля те!… — произнесе тя отчаяно.
Той се изсмя тихо и мрачно, сякаш на себе си.
— Няма да те оставя — рече той. — Качи се в колата.
— Ще го направя, не бързай!… Остави ме да дойда на себе си… Боиш се да не те видят ли?
— Не. Това е без значение.
Ирина седна до него на предното място. Той подкара колата бързо.
— Къде отиваме? — попита тя.
— В „Юнион“.
— Бих предпочела ресторанта, в който се храня всяка вечер… На „Кракра“ и „Цар Освободител“.
— Добре.
Пред Външното министерство той направи остър завой, за да избегне сблъскването с един камион, и не обърна никакво внимание на постовия стражар, който му изсвири да спре.
— Внимавай да не направиш катастрофа — предупреди тя. — Утре вестниците ще пишат, че съм била в колата ти.
— Има ли кой да се разсърди?
Той я погледна мрачно.
— Да, баща ми!… — каза тя. А после добави: — Ти си загубил последното нещо от преди: увереността, че те обичам.
Тя изпитваше смесено чувство на тъга, страх и щастие. В ресторанта нервите й се уталожиха малко. Все същият си оставаше той!… Говореше топло, почти нежно, но тъмните му и мрачни очи следяха напрегнато рефлексите върху лицето й. Може би се опитваха да отгатнат решението й, може би го отгатваха вече, но със същата ужасна, затворена пресметливост както преди. Той отново стоеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново. Дори начинът, по който почваха, бе същият. Навярно тази вечер той щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използва хората, без да ги разбира!…
Тя се загледа в аскетичния, юношески израз на лицето му. В него нямаше отпуснатост, излишък на тлъстини, следи от безпътен живот и злоупотреба с удоволствия. Парите още не бяха покварили живота му. И тогава тя пак съзна това, което беше почувствувала през оня есенен следобед: че той не беше ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана“. Сега той обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо не достижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. За филистерите богатството беше достатъчно, но той мъчно можеше да се нарече филистер, въпреки ограничената и суха пресметливост в духа си. Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.
— Защо ме гледаш така? — насмешливо попита той.
— Защото изиграваш десетки хора и мислиш, че можеш да надхитриш и себе си… — отговори тя. — Ти не съзнаваш какво става тази вечер с нас!… Ти не виждаш, че се връщаш към мене, защото не можеш да вървиш по пътя си сам… Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене… И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.
— Не, не съм уверен — каза той.
— Пак ставаш комедиант!…
— А ти почваш да оскърбяваш себе си… Нямам никакво намерение да те правя любовница.
— Лъжеш!… В тоя момент съзнаваш като мене, че можем да бъдем само любовници.
Той не отговори и я погледна с мрачна нежност.
— Как отиват работите ти? — попита тя, когато свършиха вечерята.
— Много добре — равнодушно отговори той.
— Почваш с германците?
— Да, в голям мащаб.