— Бате, имаме предложение за сутрешен концерт И му обясних всичко най-подробно. Наблюдавах го, без да мога да схвана неговата реакция. Парцалев отпи от уискито, смукна от цигарата и закачливо ме попита:
— Това ли си шушукахте снощи с организатора?
— Това си говорихме, — потвърдих аз.
— И ти, какво му каза?
— Че ще те попитам и тогава ще му дам отговор.
— Илия, защо ме лъжеш. Ясно е, че си решил да ме водиш, макар и толкоз рано. И за колко часа става дума?
— За 6 сутринта.
— Какво, за 6 сутринта!? А бе, този наш организатор да не е луд! Не бих се учудил, ако изобщо не ни позволява и да спим. Но пък за сметка на това е много кадърен. Не може да не му се признае. — и Парцалев погледна часовника си. — Тази вечер явно няма да се спи. Дай да плащаме и оттук да ходим в бара на „Новотела“. Отиди и му кажи, че утре сутрин ще участваме. Зная че те чака в рецепцията на хотела.
Отидохме в бара и както винаги седнахме на маса на първия ред. Точно преди началото на програмата се появи Иван Славков, тогава генерален директор на Българската телевизия, придружен от младо попче в черно расо. Славков и Парцалев се разцелуваха приятелски. Славков беше в приповдигнато настроение, качи се на сцената, взе микрофона и се обърна към присъстващите:
— Уважаеми гости, сбъдна се най-после мечтата ми да вкарам поп в нощен бар. Ха, да е хаирлия.
След неговите думи цялата публика в бара избухна в луд смях. Прибрахме се едва към 4 призори.
В 5 сутринта Парцалев се появи в нов костюм, избръснат, готов за пътуването. Тръгнахме след колата на организатора. Започна да се развиделява, времето беше топло и приятно. Този път Парцалев беше много мълчалив, пушеше цигара след цигара и ми каза:
— Кой ще дойде да ни гледа толкоз рано? Аз съм си виновен, че тръгнах.
Разбрах, че му се беше доспало. Когато Парцалев за нещо недоволстваше и започваше да се нервира, най-добре беше човек да си мълчи. Такава му беше зодията — „Близнак“ — избухне, а после бързо му преминава. Беше незлоблив, макар че помнеше всяка неточност спрямо него. Той изчакваше подходящия момент и казваше какво го е обидило, засегнало…
Пътуването допълнително изнерви Парцалев, а и му се приспиваше все повече. Той ми каза, че съм го насилвал да прави толкова много спектакли и все в този дух ми говореше. За мой ужас нормалният път свърши и започнахме да се люшкаме по един селски път, като отляво и отдясно се виждаха само ливади.
— Докога ще се таралянкаме по тези пътища… — недоволстваше той. Парцалев посегна да запали поредната си цигара, когато се показаха няколко селскостопански постройки и до тях имаше врата с арка. На голям плакат беше написано.
„Добре дошъл при нас скъпи другарю Парцалев!“ Около 300–400 мъже и жени го посрещнаха с бурни ръкопляскания. Когато спряхме с колата пред арката три възрастни жени, облечени в народни носии, ни посрещнаха по традиция с хляб и сол, а съсухрена старица протегна ръка, докосна го и каза:
— Доживях да те видя, синко.
Погледнах Парцалев и го видях съвсем различен — напълно спокоен. Играхме на една малка поляна, заградена с пейки, на които селяните бяха седнали. Имаше и много правостоящи. Парцалев вложи цялата си душа в този спектакъл. Отдавна не бях го виждал да играе толкова вдъхновено и емоционално.
ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ И ТОДОР ЖИВКОВ
Мое лично впечатление е, че бившият Първи не обичаше Георги Парцалев, а и други представители на артистичния свят заради техните странности в личния им живот. Когато имахме концерти пред Тодор Живков, съм наблюдавал неговото поведение. Той от самото начало не го приемаше добре и не ръкопляскаше на сценичните изяви на Парцалев. По-късно това отношение се посмекчи и Живков започна полека — лека да дава признание на изкуството му. Някогашната политическа върхушка, влияейки се от настроенията на генсекът на БКП, също лавираше.
Парцалев много трудно стана „заслужил“ артист, а дваж по-трудно — „народен“. Поради тази причина ден-два преди 24-ти май, когато се обявяваха тези звания, Парцалев ставаше много напрегнат и нервен. След като последен от водещите хумористични артисти го направиха заслужил артист, трябваше да минат цели осем години, когато от немай-къде Живков го удостои с отдавна заслуженото признание „народен артист“.
Историята, която ще ви разкажа, за мнозина ще прозвучи като анекдот, но е самата истина. У нас гостуваше делегация на Корейската народна република. Тържественият концерт бе в Летния театър в Банкя, където присъстваха Живков и част от тогавашното Политбюро. След концерта всички артисти бяхме поканени в резиденцията на малко вечерно тържество. Сред присъстващите бяха Йорданка Христова, Бисер Киров, Стоянка Мутафова… Чуваше се свойствения глас на Живков, който беше в изключително добро настроение. Наблюдавах Парцалев. Той още не беше взел думата, а само отпиваше от чашата си и пушеше нервно цигари. В един момент, въпреки че бяхме далеч от Живков, той се обърна към Парцалев и рече: