Една от първите съвместни постановки на хумористичния тандем Багаров — Парцалев е „Ах, сърце“. Премиерата е на 18 юли 1956 година в тогавашния кинотеатър „Георги Димитров“. Представлението главоломно жъне успех. На него присъства и първият секретар на БКП. След спектакъла Живков казва: „На хората им е необходимо да се смеят. Как ще се казва този театър, не е важно. Важното е да има смешни неща, та да се смеят“.
Речено-сторено. „Мравчиците“ се разработват, за да изпълнят казаното от Първия. И ето, с Постановление, че в тази сграда, собственост на софийския градски съвет, 10 дни по-късно се създава държавен сатирико-комедиен театър. И така, почти всички тогавашни комедийни актьори преминават на заплата в новия театър. Само дни след това, думата „комедиен“ е премахната и остава името Държавен сатиричен театър. Първият му директор е Стефан Сърчаджиев.
На никого не е било лесно по онова време да работи в областта на сатирата. Трудно било и творческото поприще на Енчо Багаров. Преди да стане актьор, Багаров е работил като говорител в Радио София, заради хубавия си и плътен глас. Чудесната му дикция е била високо оценявана. Но едно невнимание по време на работа помрачава живота на Багаров. Една-две години след 9-ти септември 1944 година националният ни химн все още е „Шуми Марица“. На грамофонната плоча с химна, веднага след него е записана и „Боже, пази Царя“, която по това време вече е била забранена. Поради това, след финала на „Шуми Марица“, говорителят, който тогава е и звукорежисьор трябва да спре грамофонната плоча.
Обаче в една топла лятна нощ, когато Багаров бил дежурен, докато звучи химна, той излиза извън студиото да изпуши една цигара. Изпуска момента и в ефир прозвучава „Боже, пази Царя“. Последствията за Багаров били особено тежки. Тогавашният генерален секретар Вълко Червенков тревожно се обадил на министрите на отбраната и вътрешните работи, защото помислил, че става държавен преврат. Багаров бил задържан и се наложило да пише обяснение. Естествено, никой не му повярвал, че е непреднамерено, заради което бил уволнен от радиото, без право на работа за 10 години. Благодарение на покойния Константин Кисимов, който се застъпил пред ДС и лично пред Червенков, Багаров не бил изселен от София.
Дълги години, до смъртта на Багаров през 1963 година, те двамата с Парцалев са любимците на публиката и стават много известен артистичен тандем, търсен от публиката в цялата страна.
— Това, което бяхме с него, няма да се повтори никога. Когато Енчо почина, нещо завинаги умря и в мен, — многократно споделяше с мен Парцалев.
Първата си роля в Държавния сатиричен театър Парцалев изиграва през 1956 година. Това са едновременно две превъплъщения от романа на Илф и Петров „Дванадесетте стола“ — ролята на Кислянски и на Едноокия. Режисьор на постановката е Гришата Островски. Следва „Баня“ (1957 г.) от Вл. Маяковски, в която Парцалев играе ролята на другаря Оптимистенко. Режисьор е Стефан Сърчаджиев. Тази постановка се играе в салона на читалище „Славянска беседа“ при препълнена зала.
Роля след роля Парцалев израства на сцената. Той създава свой стил на игра, със собствено излъчване и индивидуалност.
— Когато започнах да участвам в постановки на Театъра на трудовата повинност, спецификата на моя глас като че ли отблъскваше някои мои колеги, — спомня си Парцалев. — Чувах зад сцената как се опитват да ме имитират и да ми се подиграват за интонацията. Енчо единствен разбра, че моят глас носи заряд и ефект. Той успя да го наложи, когато работехме заедно. Сега вече е съвсем друго. Хората по гласа ме познават. И не се сърдя, когато се опитват да ми подражават.
През 1959 г. Парцалев играе в още три постановки на Сатиричния театър — „Криво седи — право съди“ с режисьор. Нейчо Попов, „Побесняло агне“ с режисьор. Михай Райку и „Дървеница“ с режисьор. Боян Дановски. Парцалев вече е забелязан като комедиен актьор и му правят първите предложения за роли и в киното. Така той партнира на незабравимия Апостол Карамитев във филма „Любимец 13“.