Роджър Зелазни
У дома си е палача
За разказ с такава дължина мога да кажа съвсем малко. А имате и бележките ми по предишния.
Големи тлъсти снежни парцали падаха в нощта, тиха нощ, безветрена нощ. Никога не ги броя за буря, освен ако няма вятър.
Ни въздишка, ни хленч. Само студена, равномерна белота, стелеща се зад прозореца и тишина, подчертавана от изстрели, станала още по-плътна след затихването на изстрелите. Единствените откъслечни звуци в голямата стая на вилата бяха съскането и пукането на цепениците, превръщащи се в пепел върху решетката на камината.
Седях в стол, извърнат встрани от масата, за да бъда с лице към вратата. На пода, от лявата ми страна, стоеше куфарче с инструменти. Шлемът лежеше на масата, заоблена кошница от метал, кварц, порцелан и стъкло. Ако чуех прещракването на микроключа, последвано от бръмчене във вътрешността и изпод оплетката близо до предната му част се появеше слаба, мигаща с висока честота светлина, вероятността да умра щеше да е много голяма.
Бях извадил голяма черна топка от джоба си, когато Лари и Бърт излязоха навън, въоръжени съответно с огнемет и нещо, прилично на пушка за слонове. Бърт беше взел със себе си и две гранати.
Разгърнах черната топка, моделирайки я във формата на безшевна ръкавица; на дланта залепна буца от нещо, наподобяващо влажен маджун. След това надянах тази ръкавица на лявата си китка и седнах, вдигнал нагоре същата ръка с лакът върху ръкохватката на креслото. До дясната ми ръка, в близост до шлема, на масата лежеше малък лазерен пистолет, на който нямах почти никакво доверие.
Ако плеснех с лявата си ръка по метална повърхност, субстанцията щеше да залепне там и да се отлепи от ръкавицата. Избухваше след две секунди, като силата на експлозията се насочваше под прав ъгъл към вътрешността. Нютон си получаваше дължимото перпендикулярно разпределяне на противодействието, като то, да се надяваме, щеше да разкъса солидна част встрани от контактуващата повърхност. Тлеещ заряд, така се наричаше и притежаването му в повечето места имаше статута подобен на този на непозволените оръжия и инструменти за кражба с взлом. Реших, че лепкавата молекулярна хитринка, е голяма работа. Имаше, обаче, какво да се желае в системата й на доставка.
Пред ръката ми, встрани от шлема, до пистолета, стоеше малко уоки-токи. Бе предназначено за предупреждение към Бърт и Лари, ако дочуя щракането на микроключа, последвано от жужене и мигаща светлина. С което щяха да разберат, че Том и Клей, с които бяхме загубили контакт, когато започна стрелбата, не са успели да унищожат врага и, несъмнено, в този момент лежат мъртви в базите си на юг на малко повече от километър оттук. След това щяха да разберат, че те, вероятно, също ще умрат.
Обадих им се, когато чух прещракването. Взех шлема и се изправих, щом светлината му започна да премигва.
Но вече беше прекалено късно.
Книжарницата-Бирария на Пиййбоди в Балтимор, Мериленд заемаше четвъртото място в списъка от Коледната картичка, която бях изпратил на Дон Уолш миналата година. В съответствие с това, в последната нощ на октомври седнах на последната маса в най-задното помещение, пред нишата с вратата, извеждаща към алеята. В другия край на полутъмното помещение, свиреше на старинно пианино жена в черен тоалет, привнасяйки забързан ритъм на всичко около себе си. Вдясно и встрани от мен гореше огън и бълваше дим в тясното огнище под претрупаната полица на камината, в която бе вторачил поглед древен, увенчан с рога профил. Отпих малко бира и се заслушах в шумовете.
Надявах се донякъде, че случаят ще бъде един от тези, в който Дон не се появяваше. Имах достатъчно средства до пролетта и нямах особено настроение за работа. Бях прекарал лятото доста на север, сега бях заседнал в Чезапийк и много държах да продължа към Карибите. Усилващият се хлад и разни гадни ветрове ме навеждаха на мисълта, че прекалено дълго съм се задържал по тези ширини. И все пак, бяхме се разбрали да остана до полунощ в набелязания бар. Още два часа.
Изядох един сандвич и си поръчах още една бира. Бях я преполовил, когато забелязах Дан да влиза, с палто в ръка и извърната настрани глава. Когато той се застана до масата, докарах изненадана физиономия, подходяща за случая, и я гарнирах с: — Дон! Това ти ли си!
Надигнах се и стиснах здраво ръката му.
— Алън! Колко е малък светът, но както и да е. Сядай! Сядай!
Той се настани срещу мен и надипли палтото си на левия стол.
— Какво правиш в този град? — попита.
— Най-банална визита — отвърнах — Да кажа „Здрасти“ на някои приятели. — Почуках набраздената с множество драскотини архаична повърхност пред себе си. — И това е последната ми спирка. Заминавам след няколко часа.