Отпих още една глътка кафе. Запалих още една цигара.
Можеше да съществува начин да се направи без Дейв изобщо да влиза в картината. Можех първо да поговоря с Лейла Такъри, да разровя убийството на Бърнс, да се държа в течение на новите разкрития, да науча повече за онзи съд в Залива… Можеше да ми е по силите да свърша нещо, дори това да се окажеше отрицание на теорията на Брокдън, без пътеките на Дейв и моята изобщо да се пресекат.
— Имаш ли спецификациите на Палача? — попитах.
— Ето ги.
Той ми ги подаде.
— Полицейския доклад за убийството на Бърнс?
— Ето го.
— Координатите на всички участници и разни основни данни за тях?
— Ето.
Мястото или местата, където мога да се свържа с теб през следващите дни — денонощно? Тази работа ще изисква известно координиране.
Той се усмихна и взе писалката си.
— Доволен съм, че си на борда. — рече.
Пресегнах се и почуках барометъра. Поклатих глава.
Събуди ме звъненето на телефона. Рефлексът ме запрати през стаята, където го включих на високоговорител.
— Да?
— Господин Дон? Осем часът е.
— Благодаря.
Свлякох се в креслото. Аз съм това, което може да се нарече бавен старт. Всяка сутрин проявявам склонност да преразглеждам филогенезата. Основни типажи пъплят сантиметър по сантиметър към сивото ми вещество, за да затворят веригата. Много бавно изнамерих в тази сбирщина някакво пернато и избрах с хищните си нокти няколко цифри. Изграчих на гласа, който ми отвърна желанието си за храна и много кафе. След това се повлякох обратно към мястото на люшкащите се води, за да подновя контакта си с първичното.
В добавка на нормалния ми адреналин и мечешката ми кръвна захар, не бях спал кой знае колко предишната нощ. След като Дон си беше тръгнал, бях затворил сергията, бях натъпкал джобовете си с необходими неща, бях напуснал Протеус, бях се занесъл до аерогарата и оттам на един полет, който ме отнесе до Сен Луис в мъртвите малки часове на мрака. Не ми бе възможно да спя по време на полета, защото размишлявах над случая, вземайки решения, относно задачата, която щях да поема с Лейла Такъри. След кацането се бях регистрирал в мотела на летището, бях оставил поръчка да бъда събуден в някакъв безумен час и бях паднал като подсечен в леглото.
Докато се хранех, обърнах внимание на списъка от факти, който ми беше дал Дон.
Понастоящем Лейла Такъри не беше семейна, беше се развела с втория си съпруг преди малко повече от две години, четиридесет и шест годишна и живееше в апартамент близо до болницата, в която работеше. Към списъка бе прикрепена снимка, която можеше да е и отпреди десет години. На нея тя бе брюнетка, със светли очи, леко прехвърлила границата между пищност и свръхтегло, с елегантни очила, кацнали върху чип нос. Беше публикувала множество книги и статии със заглавия бъкащи от отчуждения, роли, транзакции, социални контекстове и още алиенации.
Не бях имал време да претворя в действие обичайния си модус, превръщайки се в напълно нов индивид с достоверно минало. Само едно име и легенда, това бе всичко. Но този път изглежда не се налагаше кой знае колко. Като за един път, нещо, доближаващо се до достоверност, изглеждаше съвсем разумен подход.
Отидох с градския транспорт до сградата, в която бе апартамента й. Не звъннах предварително по телефона, защото е по-лесно да кажеш „Не“ на някакъв глас, отколкото на човек.
Съгласно досието, днес бе един от дните, в които тя приемаше леко болни пациенти в дома си. Несъмнената й идея: да бъде разчупен отчуждаващият образ на институцията, да бъде премахнато негодуванието като сеансите и те да се превърнат в нещо прилично повече на социален контакт, и така нататък. Нямах претенции към чак толкова голяма част от времето й — бях преценил, че Дон би могъл да я накара да ме приеме, ако се наложи — а аз бях убеден, че приятелските ми визити са били организирани така, че да й оставят малко дъх. Inter alia1
Тъкмо бях открил името и апартамента й измежду бутоните на звънците във фоайето на блока, когато покрай мен мина една възрастна жена и отключи входа. Тя ме изгледа и остави вратата отворена, така че влязох без да звъня. И пак, въпрос на излъчване.
Взех асансьора до етажа на Лейла, вторият, намерих вратата й и почуках. Вече щях да чукам втори път, когато тя се открехна.
— Да? — изрече въпросително и аз подложих на преоценка впечатлението си от видимата на снимката възраст. Изглеждаше едно към едно.
— Доктор Такъри? — казах, — името ми е Дон. Имам проблем и вие можете много да ми помогнете.
— Какъв ви е проблемът?
— Има нещо общо с едно устройство, наречено Палача.