— Ще видим — бе единственото, което му отвърна елфът. Той запали още една свещ от първата и се отдалечи на малко разстояние по тунела.
Здравият разум на Дризт се противеше на неустоимото вълнение, което изпита при мисълта да се срещне с Хефест, но за него този спор бе само неизбежно, но преодолимо препятствие. Припомни си, че Монтолио се беше сблъсквал с дракон и бе загубил едното си око. Спомените на пазителя от битката, с изключение на раните му, не бяха толкова ужасни. Дризт започваше да разбира онова, което слепият пазител му бе казал за разликата между оцеляването и осъществяването. Колко ценни можеха да са петстотинте години, които вероятно стояха пред него? Заради монасите Дризт се надяваше, че някой ще дойде, ще вдигне решетката и ще отвори вратата. Пръстите на елфа обаче, пламнаха с обещаващ трепет, когато стигна до торбата си и извади книгата за дракони, която бе взел от долината. Чувствителните му очи се нуждаеха от малко светлина и той успя да намери лесно това, което търсеше. Както и очакваше, в книгата имаше пасаж за червения дракон, който живееше на запад от Мирабар. Той потвърждаваше, че Хефест не е истинското име на дракона, а просто название, дадено му във връзка с някакъв мрачен бог на ковачите. Пасажът не беше голям, повечето от него бяха разкази за търговци, посетили дракона, за да го наемат заради дъха му, както и други — за търговци, които очевидно бяха казали нещо лошо или се бяха пазарили твърде много за цената, или може би драконът просто е бил гладен или в лошо настроение, които никога не бяха напуснали бърлогата му. Най-важното за Дризт бе, че текстът потвърждаваше твърдението на монасите, че звярът е ленив и в известна степен глупав. Според бележките Хефест бил прекомерно горд, каквито обикновено са драконите, и способен да говори на Общото наречие, но „му липсвало достатъчно от интуитивната подозрителност, свързвана обикновено с рода му, особено със старите червени дракони.“
— Брат Хършел се опитва да отвори ключалката — каза Матеус, приближавайки се към Дризт. — Твоите пръсти са сръчни. Ще опиташ ли?
— Нито Хършел, нито аз можем да отворим тази ключалка — каза разсеяно Дризт, без да вдига поглед от книгата.
— Хършел поне опитва — запротестира Матеус, — а не се затваря в себе си, хабейки свещи и четейки някакви безполезни книги!
— Не толкова безполезни за онези от нас, които възнамеряват да се измъкнат оттук живи — каза Дризт все още, без да го поглежда. Сега той прикова цялото внимание на монаха.
— Какво е това? — попита Матеус, навеждайки се по-близо над рамото на Дризт, въпреки че не можеше да чете.
— Разказва за суетата — отвърна елфът.
— Суетата? Какво общо има суетата с…
— Суетата на драконите — обясни Дризт. — Наистина много важно нещо. Всички дракони я притежават в излишък, злите повече от добрите.
— Те имат нокти, по-дълги от мечове и дъх, който може да стопи и камък, нима нямат основание за това? — измърмори Матеус.
— Може би — съгласи се Дризт, — но суетата е слабост — несъмнена слабост — дори за тях. Няколко герои са се възползвали от това, за да убият дракон.
— Нима мислиш да убиеш сега това нещо? — слиса се Матеус.
— Ако се наложи — отвърна все така разсеяно Дризт. Матеус вдигна ръце и се отдалечи, клатейки глава в отговор на втренчените погледи на останалите.
Дризт скришом се усмихна и се върна към четенето. Плановете му сега придобиха определена форма. Той прочете целия пасаж няколко пъти, запечатвайки всяка дума в съзнанието си. Три свещи по-късно Дризт все още четеше и монасите ставаха нетърпеливи и гладни. Те подтикваха Матеус, който стоеше и въртеше колана около корема си, да отиде при Дризт.
— Още суета? — попита той саркастично.
— Свърших с тази част — отвърна елфът. Той вдигна книгата, за да покаже на монаха рисунка на огромен черен дракон, увит около няколко паднали дървета в дълбоко блато. — Сега чета за дракона, който може да ни помогне.
— Хефест е червен — напомни му Матеус презрително, — не черен.
— Това е различен дракон — обясни Дризт. — Мергандивинасендър от Чулт, който вероятно посещава Хефест, за да разговарят.
Брат Матеус окончателно се обърка.
— Черните и червените не се разбират много добре — заяви той със скептицизъм. — Всеки глупак знае това.
— Аз рядко се вслушвам в глупци — отвърна Дризт и монахът отново се обърна и си тръгна, клатейки глава.