Сгълчаният Конър сведе виновно глава и плъзна ръката си по дръжката на меча, за да си припомни, че вече е мъж, а не е дете. И все пак младежът благодари мълчаливо на своя дядо, който често го потупваше разбиращо по рамото.
— Трябва да мислиш, преди да говориш такива неща, момче — с по-мек тон продължи Бартоломю, изведнъж осъзнал, че наранява сина си. — Фермата е нашият… твоят живот, сине. Тя е най-важното.
— Можем да изпратим там само малките — добави Марке. — Момчето с право се страхува — навън обикаля мрачен елф.
Бартоломю извърна очи и примирено отпусна глава в дланите си. Мисълта, че семейството му може да се раздели бе непоносима. Семейството беше тяхната сила вече пет поколения насам.
И въпреки това, Бартоломю бе порицал Конър, макар че момчето мислеше единствено за доброто на семейството си.
— Трябваше да помисля повече — чу фермерът Тисълдаун шепота на сина си и разбра, че не може да мисли за собствената си гордост, когато детето му страда.
— Съжалявам, татко — промълви момчето.
— Недей — отвърна Бартоломю и се обърна към останалите. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всички се уплашихме от появата на мрачния елф. Ти беше прав, Конър. Прекалено сме отдалечени от града, не сме в безопасност.
Изведнъж се чу рязко изпращяване от счупено дърво и приглушен писък, който идваше отвън, някъде откъм хамбара. В този ужасен миг, Бартоломю Тисълдаун осъзна, че е трябвало да реши какво да прави по-рано, когато светлината на деня бе предпазвала семейството му.
Конър реагира първи, изтича към вратата и я отвори със замах. На двора цареше мъртвешка тишина. Нищо не нарушаваше нереалната сцена. Смълчаната луна бе надвиснала ниско в небето над фермата и хвърляше дълги злокобни сенки от всяка ограда и всяко дърво. Конър се огледа, не смееше да си поеме дъх, а изминалата секунда му се стори цяла вечност.
Вратата на хамбара проскърца и рухна от пантите си. От помещението излезе един мрачен елф и пристъпи в двора на фермата.
Конър затръшна вратата и се облегна на нея, за да запази присъствие на духа. Лицата на баща му и дядо му бяха обезпокоени и разтревожени.
— Майчице — прошепна младежът. — Там има мрачен елф!
Възрастните Тисълдаун се поколебаха, в умовете им цареше безпорядък от нахлулите хиляди ужасни мисли.
Изведнъж двамата мъже скочиха от местата си, Бартоломю отиде да си вземе оръжието, а Марке се приближи към Конър и вратата.
Внезапните им действия отърсиха младежа от вцепенението, в което беше изпаднал. Той измъкна меча от колана си и отвори вратата с трясък — възнамеряваше да изскочи навън и да се изправи срещу натрапника.
С един скок на силните си крака Улгулу се озова пред вратата на къщата. Конър се хвърли сляпо напред, блъсна се в чудовището, което само изглеждаше крехко като мрачен елф и ужасен отскочи назад. Преди някой от мъжете да успее да реагира, ятаганът, насочен с цялата сила на баргеста, който го държеше, полетя към младия Тисълдаун и почти го разсече на две.
Улгулу влезе в кухнята и забеляза възрастния мъж. Слабият неприятел се втурна да го нападне, но баргестът потърси магическата страна на същността си, за да осуети атаката на фермера. Вълна от освободена емоция, вълна от отчаяние и ужас помете Марке Тисълдаун и той не можа да се пребори с нея. Сбръчканата му уста застина в безмълвен писък. Фермерът политна назад, удари се в стената и се улови за сърцето.
Бартоломю Тисълдаун се хвърли напред с вилата, събрал цялата си ярост в тази атака. Фермерът изрева и мълвейки неразбираеми думи нападна чудовището, което бе убило сина му.
Крехката обвивка, която бе приел баргеста не отслаби неговата невероятна сила и мощ. Вилата се приближи на сантиметри от гърдите на Улгулу и той я сграбчи с ръка. Изведнъж, както се беше засилил, Бартоломю спря. Дръжката на вилата се заби дълбоко в корема му и го лиши от въздух.
Само с едно движение на ръката Улгулу повдигна Бартоломю от пода и удари главата му в носещата греда на тавана с такава сила, че вратът на фермера се пречупи като сламка. Баргестът захвърли тялото на мъжа и жалките му оръжия в средата на кухнята и се запъти към по-възрастния човек.
Марке вероятно бе забелязал приближаването му, но може би изпитваше толкова силна болка и страдание, че не можеше да проумее какво се случва. Улгулу се приближи към него и разтвори широко уста. Искаше да погълне стария човек, да пирува с живителната му сила, както бе направил с по-младата жена в хамбара. Звярът бе съжалил за постъпката си, веднага щом екстазът от убийството бе понамалял и сега разумът му отново успя да надделее над първичните инстинкти. С рев на разочарование Улгулу заби ятагана в гърдите на Марке и сложи край на мъките на стареца. После се огледа наоколо, видя страховитото клане и съжали, че не се е насладил на вкуса на силните млади фермери. За да се успокои, Улгулу си припомни какво ще му донесат убийствата от тази нощ.