Отстрани до каручката обаче, лежеше възрастната жена, сгърчена и покрита със собствената си засъхнала кръв. Дризт отиде при нея. Вече знаеше, че е мъртва, убита от остро оръжие. Елфът веднага си припомни дребния зъл дух и откраднатия си ятаган. Когато заобиколи каручката и зад нея откри друго мъртво тяло, Дризт вече знаеше, че убийствата са дело не на духа, а на много силно и кръвожадно чудовище. Този втори, полуизяден труп беше неузнаваем.
Забравил предпазливостта си, Дризт изтича от хамбара и се втурна към къщата. Там откри телата на двамата Тисълдаун и за свой най-голям ужас, телата на дечицата, още лежащи в леглата си. Вълни от отвращение и вина заляха мрачния елф, докато се взираше в злощастните деца.
При вида на малкото пепеляворусо момче, думата „Дризит“ отекна болезнено в главата на объркания До’Урден. Хаотичните мисли и чувства се блъскаха в съзнанието му и Дризт не можа да издържи повече. Той запуши ушите си — не искаше да чува осъдителното „Дризит“, но думата не спря да ехти в мислите му, преследваше го, напомняше му всичко.
Дризт изскочи от къщата — едва си поемаше дъх. Ако беше претърсил стаята по-внимателно, може би щеше да забележи липсващия си ятаган под леглото, пречупен на две и оставен за фермерите.
Втора част
Пазителката
Има ли е този свят по-тежко бреме от вината? Често съм носил товара на това чувство по дългите и тежки пътища. Вината е като меч с две остриета. От една страна тя замества правосъдието и налага действена нравственост на онези, които се страхуват от него. Вината, когато е резултат от съвестта, различава добрите създания от злите.
Мрачните елфи убиват сънародниците си и не само тях, когато знаят, че ще извлекат полза от това, а после си тръгват, без да изпитат никакви угризения. Убийците мрачни елфи се страхуват от възмездието, но не биха пролели нито една сълза за жертвите си.
При хората, светлите елфи и другите добри раси, страданието, породено от угризенията на съвестта, обикновено е много по-силно и страшно от всяка силна външна заплаха. Някои дори биха казали, че наличието на съвест или изпитването на вина е главната разлика между расите в Царствата. Погледната в тази светлина, вината притежава позитивна сила, но това тежко чувство има и друга страна. Съвестта невинаги остава вярна на рационалното мислене и преценка. Вината си я налагаме сами, но понякога я изпитваме и без да сме виновни. Така се чувствах и аз през дългия ми път от Мензоберанзан до Долината на мразовития вятър. Изпитвах вина за Закнафейн, моят баща, който беше пожертван вместо мен, още от града на мрачните елфи. Отидох в Блингденстоун с вината за Белвар Дисенгалп — свиърфнебълът, осакатен от собствения ми брат — Дайнин. И така по дългите пътища събирах много и различни товари — Трак беше убит от чудовището, което ме преследваше, гнолите загинаха от собствената ми ръка, но най-болезнен за мен бе моментът, когато фермерите — това обикновено фермерско семейство — бяха избити от един баргест. В душата си знаех, че не съм виновен аз, че не съм могъл да сторя нищо, за да предотвратя случилото се, дори понякога — както с гнолите — знаех, че съм постъпил правилно. Но разумът и мислите невинаги бяха добро оръжие срещу бремето на вината.
С времето обаче, получих подкрепата на верните си приятели и с тяхна помощ започнах малко по малко да свалям товара от плещите си. И все пак, част от него винаги ще остане там. Приех я и използвах тежестта и, за да направлявам действията и постъпките си за в бъдеще.
Вярвам, че това е истинското предназначение на съвестта.
6
Сундабар
— О, стига, Фрет — промълви високата жена на загърнатото в бял плащ, белобрадо джудже и отблъсна ръцете му.
Тя прокара пръсти през гъстата си, кестенява коса и я разроши.
— Ох, ох — затюхка се джуджето и отново посегна към мръсното петно върху пелерината на жената. Започна да търка като обезумяло, но пазителката не спираше да мърда и Фрет не успя да го почисти много добре. — Защо, лейди Чучулига? — попита то. — Вярвам, че ще ви бъде от полза, ако прочете някое и друго ръководство по добро поведение.
— Току-що пристигнах от Града на сребърната луна — възмутено отвърна Ястреборъката Чучулига и намигна към Габриел, другият войн в стаята — строен мъж със сурово и непреклонно лице. — Всеки може да се изцапа по тези прашни пътища.