— Един-единствен мрачен елф успя да те повали, МакГрисъл — заяви кметът. — Сега смяташ, че са двама или повече. Как искаш да отидем и да ги заловим?
— Лошият късмет ме повали, а не друго! — тросна се Роди, после се огледа наоколо и се обърна към нерешителните фермери. — В кърпа ми беше вързан тоя мрачен елф!
Мъжете започнаха да бъбрят разтревожено и да си шепнат един на друг, когато кметът хвана МакГрисъл за ръката и го дръпна в другия край на стаята.
— Изчакай един ден — помоли го Делмо. — Ще имаме повече шансове за успех, когато пазителката дойде.
Роди не изглеждаше сигурен.
— Това си е моя битка — изръмжа той. — Той уби кучето ми и ми остави тези грозни белези.
— Искаш го, ще го получиш — обеща Делмо, — но тук не става дума само за кучето и гордостта ти.
Лицето на МакГрисъл се изкриви злобно, но кметът беше непоколебим. Ако в местността наистина върлуваше отряд мрачни елфи, това означаваше, че животът на всички в Малдобар бе в опасност. Докато чакаха помощ от Сундабар, най-голямата защита на малкото фермерско общество беше неговата сплотеност, а тя щеше да бъде разрушена, ако Роди поведеше мъжете, които и без това не бяха много, на бой с мрачните елфи. Бенсън Делмо беше достатъчно проницателен и знаеше, че не може да промени намеренията на МакГрисъл. Планинецът беше дошъл в Малдобар преди няколко години и бе останал там, но като цяло той беше скитник и не дължеше нищо на града.
Роди се обърна на другата страна, за да сложи край на разговора, но кметът го сграбчи за ръката и го завъртя към себе си. Кучето на Роди оголи зъби и изръмжа, но заплахата беше нищожна в сравнение с ужасния зловещ поглед, който МакГрисъл отправи към кмета на Малдобар.
— Ще имаш твоя мрачен елф — бързо промълви Делмо, — но, умолявам те, почакай докато дойде помощ от Сундабар — настоя той, после бързо премина към аргументите, които наистина щяха да повлияят на едрия планинец. — Аз не съм от бедните, МакГрисъл, а ти, доколкото си спомням, беше ловец на глави, преди да дойдеш в Малдобар. Надявам се, все още си такъв.
Възмущението, изписано по лицето на планинеца, бързо се замени с любопитство.
— Изчакай да дойде помощта, после иди и залови мрачния елф — кметът спря, за да помисли какво да му предложи. Нямаше никакъв опит в подкупите, не искаше да даде прекалено ниска цена и да угаси интереса, който бе събудил току-що, нито пък искаше да развързва кесията си повече от необходимото. — Хиляда златни жълтици за главата на елфа.
Роди Макгрисъл имаше опит в наддаванията. Той прикри добре задоволството си — предложението на кмета надвишаваше обичайното му възнаграждение поне пет пъти, а и без награда, пак би тръгнал след мрачния елф.
— Две хиляди! — промърмори планинеца, решил, че тази цена може да компенсира всичките му нещастия.
Кметът усети как му прилошава от неочакваната сума, но въпреки това не престана да си напомня, че съдбата на града е заложена на карта.
— И нито жълтица по-малко! — добави Роди и кръстоса силните си ръце пред гърдите.
— Почакай да дойде лейди Чучулига — примирено заяви Делмо, — и ще получиш твоите две хиляди.
Цяла нощ Пиводън вървя по следите на ранения мрачен елф. Огромният планински великан не беше сигурен какво е отношението му към смъртта на Улгулу и Кемфана — двамата баргести, който бяха отнели не само бърлогата, но и свободата му. Знаеше, че вероятно би се уплашил от всеки неприятел, способен да победи двете чудовища, ала убиецът — мрачен елф бе ранен сериозно.
Дризт разбираше, че е преследван, но не можеше да стори нищо, за да прикрие следите си. Единият му крак, изкълчен по време на падането в клисурата, се влачеше болезнено и елфът правеше всичко, което е по силите му, за да запази преднината си пред великана. Когато настъпи яркото и свежо утро, положението на Дризт се утежни още повече. Той дори не се надяваше, че ще успее да избяга от планинския гигант на дневната светлина.
Пътеката го отведе в един участък, покрит с различни по височина дървета, растящи там, където корените им бяха открили пролука в многобройните скални късове. Дризт нямаше друг избор, освен да продължи да бяга. Реши да прекоси горичката, но когато се облегна на едно голямо дърво, за да си поеме дъх, изведнъж му хрумна идея — бе забелязал клоните на дърветата — ниски, меки и наподобяващи канап.