Мрачният елф се обърна назад към пътеката. С тромава крачка непреклонният планински великан прекосяваше едно голо каменисто пространство. Със здравата си ръка, Дризт извади ятагана и отсече най-дългия клон, който намери. После се огледа за подходяща скала.
Измина около половин час, докато великанът навлезе в малката горичка, размахващ дървена сопа в огромната си ръка. Пиводън спря изведнъж — иззад едно от дърветата изскочи раненият мрачен елф и застана на пътя му.
Дризт едва не въздъхна от облекчение, когато великанът се закова точно на определеното място. Беше се опасявал, че огромното чудовище ще продължи напред и ще го убие, защото знаеше, че е ранен и не би могъл да се отбранява. За да се възползва от колебанието на великана, Дризт изкрещя: „Стой!“ на езика на гоблините и направи малко заклинание, което обви гиганта в лилави вълшебни пламъци.
Пиводън се поразмърда неспокоен, но не направи нито крачка към странния си и опасен враг. Дризт се загледа с любопитство в потропващите крака на великана.
— Защо ме преследваш? — попита той. — Нима и ти желаеш да споделиш вечния сън на баргестите?
Пиводън навлажни изсъхналите си устни с дебелия си език. Дотук срещата се развиваше много по-различно от очакваното. Великанът се опитваше да потисне инстинктивните си потребности, който го бяха довели дотук, опитваше се да обмисли възможностите си.
Улгулу и Кемфана бяха мъртви. Това означаваше, че той ще може да си върне пещерата. Но гнолите и гоблините също ги нямаше, а дребният досаден куиклинг не се бе мяркал отдавна. Изведнъж в главата на великана проблесна една мисъл.
— Приятели? — попита с надежда Пиводън.
Дризт почувства облекчение, че е избегнал битката, но предложението на великана го настрои скептично. Бандата на гнолите му бе предложила почти същото и това бе довело до пагубен край, а и този великан очевидно бе свързан с чудовищата, убили фермерското семейство.
— Приятели, но с каква цел? — попита неуверено мрачният елф, с напразната надежда, че това същество може да се ръководи от принципите си, а не от жаждата за кръв.
— Да убиваме — отвърна Пиводън сякаш отговорът бе очевиден.
Дризт изръмжа и яростно отметна глава назад, а гъстата му, бяла коса диво се развя. С рязко движение елфът посегна към ятагана си, без да се замисля дали кракът на великана е попаднал в примката на неговия капан.
— Ще те убия! — изрева Пиводън, забелязал неочаквания обрат на събитията, после вдигна сопата си за удар и направи огромна крачка напред, крачка, препъната от жилавия клон, увил се като змия около крака му.
Дризт се замисли дали да нападне великана. Напомни си, че капанът му е проработил и че той самият, в сегашното си състояние, едва ли би могъл да оцелее в битка с огромното същество.
Пиводън погледна към крака си и изрева от ярост. Клонът не беше най-здравата примка, а и не бе особено стегнат — ако се наведеше планинският великан можеше с лекота да се освободи, но огромното същество не се славеше със своята интелигентност.
— Ще те убия! — отново изрева великанът и с все сила ритна с крак, за да махне ужасния клон от крака си.
Задвижена от силата на удара, огромната скала, скрита в гъсталака и завързана за другия край на клона, полетя напред и се заби в гърба на великана.
Пиводън се канеше да изреве за трети път, но от гърдите му се изтръгна само свистящ въздух.
Тежката сопа падна на земята, а великанът, притиснал с ръка кръста си, се отпусна тежко на едно коляно.
Дризт се поколеба за миг — не знаеше дали да избяга или да го убие. Не се страхуваше за себе си, великанът нямаше скоро да тръгне по следите му, но не можеше да забрави зловещото му изражение, когато бе заявил, че иска да убиват заедно.
— Колко още семейства искаш да убиеш? — попита Дризт на езика на мрачните елфи.
Пиводън не разбра думите му, само изсумтя и изръмжа от болка.
— Колко? — попита отново Дризт, очите му се присвиха заплашително, а ръката му стисна здраво дръжката на ятагана.
Ударът му беше светкавичен и силен.
Бенсън Делмо беше безкрайно щастлив, когато помощта от Сундабар — Ястреборъката Чучулига, тримата и войни и мъдрото джудже Фрет — пристигнаха привечер на същия ден. Кметът им предложи да хапнат и да си починат, но Чучулигата чу за кръвопролитието във фермата на Тисълдаун и веднага се отправи към местопрестъплението, заедно с другарите си, следвани от Делмо, Роди МакГрисъл и още няколко любопитни фермери.