Елфът научи още много неща за Монтолио по време на първите седмици в горичката и практически уроци, които щяха да му служат през останалата част от живота му. Монтолио потвърди подозренията на Дризт за сезонните промени на времето и дори го научи как да предвижда времето за кратки периоди, наблюдавайки животните, небето и вятъра.
Дризт напредваше бързо и в тази наука, както Монтолио знаеше, че ще стане. Пазителят никога не би повярвал, ако не го бе видял лично, но този необикновен мрачен елф притежаваше поведение на светъл елф, а може би дори сърце на пазител.
— Как успокои мечката? — попита го той един ден, въпрос, който го измъчваше непрестанно от първия ден, в който бе научил, че елфът споделя пещерата на Бластър.
Дризт не знаеше как да отговори, защото още не разбираше какво се бе случило по време на тази среща.
— По същия начин, както ти успокои Гуенивар, когато я срещна за първи път — предположи накрая той.
Усмивчицата на Монтолио подсказа на Дризт, че старият човек разбира нещата по-добре от него.
— Сърце на пазител — прошепна той, докато се извръщаше.
Със своя изключителен слух Дризт чу коментара му, но не го разбра напълно.
Елфът напредваше все по-бързо в уроците. Сега Монтолио се концентрира върху живота около тях, животните и растенията. Той показа на Дризт как да събира храна и как да разпознава настроенията на животните просто като наблюдава движенията им. Първото истинско изпитание дойде скоро след това, когато Дризт, докато претърсваше боровинковите храсти, намери вход в една малка дупка и бе нападнат от разгневен язовец.
Хутър, който се рееше високо в небето, издаде серия от крясъци, за да предупреди Монтолио и първия порив на пазителя бе да отиде и да помогне на своя приятел. Язовците бяха вероятно най-злобните животни в околността, по-злобни дори от орките, и гневът им пламваше по-бързо и от този на Бластър. А и бяха доста нападателно настроени към неприятелите си без значение колко големи са те. Монтолио обаче, остана на мястото си, вслушвайки се в продължителните описания, които Хутър му даваше.
Първата реакция на Дризт накара ръката му да посегне към камата. Язовецът се надигна и оголи опасните си зъби и нокти, като съскаше и се оплакваше ядосано.
Дризт се отдръпна назад, дори прибра камата обратно в канията. Неочаквано той видя срещата през погледа на язовеца и знаеше, че животното се чувства изключително застрашено. По някакъв начин Дризт разбра, че язовецът бе избрал тази дупка като място, в което да отгледа малките си, които скоро трябваше да се родят.
Той изглеждаше разтревожен от бавните движения на елфа. Вече в напреднала бременност бъдещата майка не искаше да се бие и Дризт внимателно пусна клона обратно на мястото му, за да закрие дупката. Язовецът се отпусна на четирите си лапи, подуши въздуха, така че да запомни миризмата на елфа и се върна обратно в дупката си.
Когато Дризт се върна при пазителя, откри Монтолио да се усмихва и да пляска:
— Дори за един пазител щеше да е трудно да успокои раздразнен язовец — обясни му той.
— Язовецът чакаше малки — отвърна Дризт. — И тя не искаше да се бие, както и аз.
— Как разбра това? — попита Монтолио, макар да не се съмняваше в думите му.
Дризт започна да отговаря, после разбра, че не може. Той погледна безпомощно назад към боровинковия храст, а после и към пазителя.
Монтолио се разсмя високо и се върна към работата си. Той, който следваше повелите на богинята Миелики от толкова много години, знаеше какво се бе случило.
— Язовецът можеше добре да те издере — каза му той иронично, когато Дризт се приближи.
— Тя беше бременна — напомни му елфът — и не беше голям враг.
Монтолио се разсмя подигравателно.
— Не беше голям? — повтори той. — Вярвай ми, Дризт, по-добре е да си имаш работа с Бластър, отколкото с майка — язовец.
В отговор Дризт само сви рамене, защото нямаше други аргументи.
— Наистина ли вярваш, че този малък нож щеше да ти осигури защита срещу нея? — попита пазителят, който не искаше спорът им да променя посоката си.
Дризт погледна камата, която беше взел от куиклинга. И отново не възрази. Ножът наистина беше малък. Той се засмя.
— Боя се, че това е всичко, което имам.
— Ще помислим за това — обеща пазителят и не каза нищо повече.